Култура, Новини, Статии, коментари

Скъп гост – 145 години от първото посещение на Апостола в Самоков и 177 години от рождението му

„Аз съм посветил себе си на отечеството си
от 1861-во лято да му служа до смърт и да
работя по народна воля.”

Васил Левски

Една ранна утрин в първите дни на август 1869 година от Самоковската порта на Рилската света обител излезе монах в поизносено расо и с торба на гърба. Тук беше пристигнал предния ден с цел да привлече рилските монаси към светото дело за свободата българска. Игуменът Кесарий и монасите се уплашиха и не станаха сподвижници. С мрачни мисли и с тъга на сърце за последен път той изгледа кулите манастирски.
Отдалечавайки се от манастира, мрачното настроение на монаха отстъпи място на по-ведри мисли, повлияни от красивата рилска природа, от песента на пойните птици и шума на Рилска река. Неусетно стигна постницата на светеца и се провря през отвора на скалата. Огледа величествената гора и околното пространство, където светецът в усамотение и размисъл е преживял дни и години.
На това свято място духът на великия светец на вярата българска и Апостола на българската свобода си дадоха среща. Застанал в смирение и с преклонение към покровителя на българския народ, монахът с бавни крачки тръгна по своя път. През Кукулиците и край Сухото езеро излезе на Кобилино бранище. На широкото пасище срещна стадо манастирски овце. Благослови овчарите и поседна на почивка. Привлeче го хайдушкият им вид, единият – голобрад юноша, а другият – здрав и силен мустакат мъж на средна възраст, с тежък силях на пояса и кремъклия пушка на рамо. Срещите с млади и силни българи из полята и планините на България всякога вдъхваха вяра на Дякона в успеха на делото.
– Отче – обърна се към него по-възрастният чобанин – не те познаваме, не си от рилските монаси, кой си и за къде пътуваш?
– Отдалече съм, момко, не съм от тука, пътят ми е дълъг, моят храм е цяло Българско, тръгнал съм да давам упование и надежда на поробените българи…
Събеседниците му останаха озадачени, за първи път чуваха такива думи от един кротък на пръв поглед монах.
Раздели се с тях и пое пътя през планината. Пред очите му се изправиха скалистите рилски върхове, гористите склонове и безкрайните зелени пространства. Радост изпълни сърцето на монаха при мисълта, че най-сетне кракът му стъпи и в тази велика българска планина, чиито заснежени върхове неведнъж с трепет беше съзирал от билата на Стара планина и Средна гора. От патриотично умиление Апостола промълви: ”Боже, помогни ми да снема веригите от нозете на роба, па сетне, ако щеш, вземи ми душата…”
И в двете посоки имаше поклонници, в разговори с тях пътят мина неусетно. Спусна се по долината на Леви Искър, мина през село Мала църква, прекоси река Бели Искър и по пътеката край Карагьол и през Лаго неусетно влезе в Крайискърската махала на града. Бедно облеченият и уморен монах се изкачи по Дауловото сокаче, прекоси Широкио сокак и тихо влезе в метоха в края на отиващият си ден.
В манастирския двор беше тихо и пусто. Глътка вода от манастирската чешма върна силите на уморения пътник. Огледа се и тръгна по калдъръма край черквата. В края на двора срещна монахиня, която мълчаливо му показа килията на игуменката.
Гостът потропа веднъж-дваж на вратата и търпеливо зачака. След малко тя се открехна и пред него застана игуменката – хаджи Евдокия Чирпаналийката. Зад русите коси, които издайнически се показваха изпод калимявката, светлото лице и сините очи на непознатия монах тя разпозна младия дякон, когото в родния си край често виждаше с вуйчо му хаджи Василий да събират помощи за Хилендарския манастир.
Монахинята беше отдавна запозната с делата и проповедите на дякон Игнатий. Трепна от радост и развълнувално си прошепна: ”Господи, Дяконът дойде!…” После промълви тихо молитва да го пази Бог от всякакви напасти. Зарадва се сърцето на игуменката, поговориха, после тя приготви вечеря и определи килия за нощуване на скъпия гост.
На сутринта той дойде на литургията в манастирската черква. Ясният му глас се разнесе под сводовете на храма и изпълни с радост душите на миряните, вперили погледи, пълни с благодарност, към непознатия монах.
Апостола в качеството си на черковен певец бил сопрано, един вид кадифено сопрано, което вълнува издълбоко душите на благочестивите христяни. Щастливи се считали ония села и градове, в чийто черкви той изпявал херувикото.
Певческият талант на Апостола направи впечатление на монахините, които погледнаха на госта с голямо доверие. Сестра Евдокия покани след службата госта в скромната си килия, дойдоха и няколко от по-будните монахини. Сладкото манастирско кафе създаде атмосфера, в която гостенинът сподели по каква работа е в града и попита:
– Има ли тук хора, на които да се обади и повери тайната на нашето свето дело?
Монахините се спогледаха и с кимване дадоха съгласието си. Заклеха се и обещаха да бъдат верни на комитетската тайна и на борбата за българската свобода.
От метоха Дякона излезе в нови гайтанлии потури и аба, ушити от самоковските абаджии. Срещна се с верните хора, препоръчани му от Спас Тумпаров, които приеха съчувствено думите му, но притеснени поискаха време да размислят. С един от участниците в срещата – Иванчо Чакалов, Апостола посети абаджийската чаршия и някои от по-заможните малсайбии в града в качеството си на търговец на добитък. Те се оправдаха, че “годината е слаба, кяровете са малко, та е по-добре работата да се отложи за по-благоприятна година”.
В абаджийския дюкян на Никола Чакалов срещнаха бай Иванчо Валявичара от село Продановци, донесъл топ бало за дрехи. Той привлече вниманието на Апостола с внушителната си фигура, с дългите мустаци и лютите закани срещу самоковските аги.
Ненадейно в дюкяна влезе Хасан ага, притежател на самата сграда, поздрави и се настани по турски на миндера. Той беше от ония турци в града, които се опитваха да общуват с българските еснафи, но беше дълбоко убеден, че раята трябва да мирува и да си знае мястото. Присъстващите се смутиха, затаиха дъх и се приготвиха да излязат. Апостола запази самообладание и отговори на поздрава на агата, който имаше навика често да посещава дюкяна на своя наемател. Абаджията донесе кафе и го запозна с търговеца на добитък. Хасан ага изгледа подозрително добре облечения челебия и любезно попита:
– Има ли кяр тая година от алъш-вериша, ефенди?
– Още е рано да се каже, ага, но дните са пред нас, търговията едва сега започва…
Размениха още няколко думи, после Апостола кимна за довиждане и бавно излезе, придружен от Иванчо Чакалов.
В дома и на чорбаджията хаджи Христо Шипочлия гостуваха. Той ги посрещна пред входа на дома си, вежливо ги покани в широката одая и поръча на слугата да донесе кафе, в очакване да приказват с госта за търговия на угоената стока в планината. Абаджията обясни по каква работа е гостът и му представи Апостола. Хаджията за минута се вкамени, спусна пердетата на прозорците, пребледня и прежълтя, после седна в един кът на широката одая. Изплашеният домакин намери сили само да помоли гостите по-скоро да напуснат къщата му.
Апостола видя, че хората тук още не са готви за участие в делото, страхуваха се и от многобройните турци в града. Един от по-сърцатите самоковци придружи Апостола през Хайдушка чешма и Влашка река към Тракия.
Посещението на Дякона в града обаче не остана без последствия, то раздвижи умовете и душите на по-будните местни жители. Когато след две години Апостола отново мина през града, хората вече бяха променени, повеите на делото бяха стигнали и до тук.
…Минем ли днес през манастирския двор и се заслушаме търпеливо, може би ще чуем ехо от стъпките на Апостола по манастирските плочи, а в храма – отзвук от чудния му глас.

Георги Захов

Leave a Reply