Случаят Бозов

Все повече се говори в последните години за слабата продуктивност на спортните школи в страната и за липсата на основата на т. нар. пирамида, която започва с масова спортна практика. Може би именно и заради ниския процент на нововъвлечени младежи в професионалния спорт у нас обществото отдава още по-голямо внимание на „старите пушки”. Това са играчи с калени характери, школувани от отлични специалисти и превърнали се във флагмани в своите области на развитие.
Подобен случай в баскетбола е Йордан Бозов. Да, той няма във витрината си титла на България, каквато имат дузина знайни и незнайни „герои”, облекли през последното десетилетие фланелката на бившия хегемон „Лукойл Академик”. Не е бил и сред основните играчи на националния отбор, въпреки че е изиграл близо 30 двубоя с екипа на България. Но, съгласете се, не винаги статистиката е достатъчно красноречива за влиянието на даден човек. Напротив – понякога тя е доста подвеждаща и дори лъжовна.
Бозов започва професионалния си път в любимия ЦСКА, с който става за първи път носител на Купата на България през 2005 г. Преди и след това е обличал екипа на кръвния враг „Левски”, играл е и в първенствата на Израел, Испания и Кипър. Впоследствие се озовава в „Балкан”.
Именно от престоя му в Ботевград е свързан първият ми спомен с него. Доста се разсмях, когато мой приятел ми каза да обърна внимание на начина, по който играе в защита състезателят с номер 14 от „Балкан”. Впоследствие установих, че наглед хаотичното понякога ръкомахане и интензитет в движенията му всъщност са плод на върховна концентрация и стремеж за успешна отбрана. В този период, сигурен съм, Данчо не е имал много привърженици в Самоков, тъй като редовно наказваше бъдещия си клуб и объркваше иначе изпипаната тактика на самоковци в защитен план. Някъде по това време „Балкан” се превърна в „черна овца” за „Рилски спортист” и всяка победа над „зелените” се смяташе за сериозен успех.
Не щеш ли – няколко години по-късно, и по-конкретно – през лятото на 2013 г., същият този човек акостира в Самоков. Лично за мен това бе приятна изненада. И повод за оптимизъм, който впоследствие бе напълно оправдан. Останалото, както казват, е история…
Лоялността, работната етика и ентусиазмът на Бозов са истински пример и вдъхновение за всички романтици, за които спортът не е само пари, бизнес и шампионско опиянение. Мач след мач, месец след месец, сезон след сезон Йордан Бозов затвърждаваше реномето си на елитен състезател и голям човек. Именно той и Златин Георгиев бяха в челото на списъка на треньорското ръководство, което всяка година трябваше да формира нови „петици”, състави и микроклимати.
Разбира се, щеше да бъде жалко, ако Данчо не бе вдигнал втората си Купа на България и историческа първа за клуба от Самоков през 2016 г., когато „Рилски спортист” срази с 90:80 абсолютния хегемон в последното десетилетие “Лукойл Академик”. В същата година Бозов бе избран и за най-добър български играч във вътрешното първенство.
Две години по-късно Бозов и „Рилски” сътвориха истински подвиг, като наваксаха 12 точки пасив след първия мач срещу пловдивския „Академик” и с победа с 13 т. като гости се класираха за финала срещу неформалния наследник на „Лукойл Академик” – „Левски Лукойл”. Страстите преди срещата бяха нажежени до червено след избора на Велико Търново за домакин. Далечното разстояние обаче не се оказа пречка за верните привърженици на самоковския клуб и към 300 души от тях заляха старопрестолната столица, за да видят с очите си как техният любим тим печели втората си национална купа след успех над „сините” с 89:80 навръх Трети март.
Големият герой в тази среща бе 39-годишният по това време капитан Йордан Бозов, който бе избран за Играч на мача след като за 27 минути на паркета завърши с 21 точки, включително 6/6 за две точки, 1/2 – за три, и 6/7 от наказателната линия. И всичко това постигнато след много обезболяващи инжекции заради частично разкъсания му менискус… Капитанът превъзмогна тази контузия и в края на сезона помогна на тима си да стигне и до бронзовите медали в Националната баскетболна лига.
През 2019 г. Данчо заслужи „Икар” за спортно дълголетие.
Точно тогава дойде и най-голямото предизвикателство за 191-сантиметровия софиянец – скъсани кръстни връзки на коляното. Новината разтърси баскетболната общественост у нас, а дори и пожеланията за възстановяване на Бозов звучаха някак печално и сякаш негласно всички бяха наясно, че е дошъл краят на една успешна кариера.
Бозов запази самообладание и без много да говори и празнодумства си бе наумил да се върне на паркета. Ден след ден несъкрушимото му желание за игра растеше, а тялото и волята му укрепваха. За да дойдат предсезонната подготовка и мини турнирът в Ботевград, където Бозов отново облече баскетболния екип и бе посрещнат с аплодисменти от местните любители на играта с оранжевата топка – те не бяха забравили щастливите мигове, които гардът им бе донесъл.
„Не исках след толкова години баскетбол да ме изнасят от залата, исках да изляза на собствените си крака. Исках да дам пример, че независимо от възрастта човек може да се справи с всяка трудност, стига да вярва в себе си и да има воля да продължи напред”, споделя сега Бозов.
До неговия пример се докосват съпругата му Теодора, която е бивша състезателка и настоящ треньор в школата на „Р. спортист”, както и двете им прекрасни момичета, които израснаха в Самоков и градът се превърна и в техен дом.

Делян Василев