История, Новини, Статии, коментари, Читателски

Спомени, спомени…

Снимка: архив

Отклик

Добре е да помниш какво е било някога. Писателката Вера Мутафчиева привнесе една оригинална дума – „бивалица”. Но понякога словото превръща бивалиците в небивалици, защото с времето някои преживявания избледняват, други се забравят и като че ли не са били.
Моят малко по-голям от мен съгражданин Георги Манов ме върна със своите „Преживелици” напоследък назад в детските години и в съзнанието ми изплуваха толкова неща, че бих искала да допълня и коригирам нещо от неговите спомени.
Да, наистина войната е ужасно време, наложено ни обикновено по волята на по-големите и по-силните. Но да си признаем, ние някак си останахме в периферията й в сравнение с големите воюващи европейски страни със сринати до основи градове.
В България ние – в провинцията – не преживяхме ужаса на софиянци. Какво е да пробягаш два-три пъти до скривалищата под Ридо в сравнение с двете жестоки бомбардировки над столицата!?… Ние от тук виждахме през нощта на 10 януари 1944 г. само спускащи се като факли светлини на северното ни небе. За преживяния ужас узнавахме от софиянци, прииждащи с пружини, превърнати в шейни, с които извозваха малкото, което са успели да вземат със себе си, мнозина от тях загубили дом и близки в руините.
Спомням си и царевичния хляб, и дажбите, и затъмненията вечер – „да не ни видят самолетите”, насочени към София. Нямахме някои храни, търпяхме известни материални липси, но спомням си какво пък имахме дори и през войната.
За сметка на хляба имахме богат пазар с вносни стоки, както и хубави селскостопански продукти – истински, пресни, здравословни, произведени с грижа и любов от честния производител. На площадчето пред Кокошковия магазин селяните продаваха живи пилета, ръкатки с кисело мляко – „с нож да го режеш”, и красиво оформени бели топки – биволско масло – с вкус на кокосовото, което получавахме по-късно в училище със закуските от УНИЦЕФ. А по тротоарите – купища дини и пъпеши, имахме тогава и 4-5 сорта ябълки и круши – все наши, сладки, вкусни…
Търговската ни улица – пълна с дюкяни. Евреите продаваха „от пиле мляко” – прекрасни платове, козметика, кинкалерия, детски играчки и пр. В по-голям магазин Спас Илиев продаваше радиоапарати – „Телефункен”, „Блаупункт”, „Филипс” – с ненадминато качество, но той беше наказан със смърт, че бил немски агент! Същото обвинение получи и най-добрият ни зъболекар тогава – д-р Стаменов, учил в Германия и изработващ с немски материали коронките и пломбите, които носеха радост на хората до живот.
Такава участ сполетя и кметът на Самоков, завършил архитектура в Германия. А той искаше да направи от Самоков втори Залцбург. Затова площадът беше по-красиво оформен с великолепната градска градина с фонтана с езерцето, имахме и още едно по-голямо езеро с лодки – до Долния мост.
Да, имаше къде да отидат самоковци, да общуват по празниците – и с питки на Ридо, и със зелници в Лаго – с красивия бял ресторант с плажа… А на 24 май обличахме за първи път белите си дрехи и ходехме в Туристическата градина. Та така, имахме тогава три великолепни природни парка – изгубени в мирното време, за жалост.
Главната улица беше много по-представителна с хубавите къщи – Начевата, Чобановата, Спасовата, Явричевата, Хаджисотировите и по-нагоре – красивите стари къщи на американския пансион, потънали сред зеленина и вековни дървета… Имаше в тази улица стил и вкус, които се загубиха с блоковото строителство, унифицирало оригиналните особености на градовете ни.
Да не говорим за Чамкория с кокетните вили и горския уют, примамващ ни, за разлика от отблъскващите бетонни блокове сега в Боровец.
Имахме и великолепен смесен черковен хор. Спомням си тържествените служби в Митрополитската черква на Коледа и Великден – с всички свещеници и гостуващ епископ, с изключително музикалния отец Тошев и с мъдрите слова на отец Китов – свещеникът-скулптор.
Ех, имахме и 5-6 художници: Францалиски, Крискарец, Слави Генев, Белстойнев, Наум Хаджимладенов, Цвета Мицеева… Те периодично правеха изложби, коя от коя по-интересни.
В читалищния салон на концерт или театър – преди да се вдигне, завесата с образа на отец Паисий – дело на голям художник – ни респектираше с дълбокия му поглед, внушаващ родолюбие… Къде се затри и тая ценност в мирното време?!
А войската ни? През годините у нас живяха трима офицери – чисти, културни, стегнати в униформите си. И аз – като дете – толкова ги харесвах с красивите пелерини, че казвах: „Когато порасна, ще се оженя за офицер!” Уви, когато станах гимназистка, у дома с взлом се настани един майор от ДеКаВе-тата – произведен набързо, без да е завършил „Военното на Негово величество училище”. И много му личеше: груб, невъзпитан, замърси и обезобрази къщата ни и дори поиска да си я присвои, обявявайки скромното ни учителско семейство за „вредно за Републиката” – често явление в следвоенните години.
А войниците ни – те пееха „Шуми Марица”, „Един завет”, „Велик е нашият войник” – забранени след войната като „шовинистични”, защото не бяха в унисон с политиката. Националният дух бе пречка към 13-ата република…
Цитираната песен от Георги Манов – „Ний ще литнем срещу Англия” – не се пееше от войниците ни. Пеехме я ние – цивилните. Тогава всяка седмица в читалището гледахме нов филм все с големи актьори – Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Хари Бор, Шарл Боайе и пр. Та тази песен беше от немския филм „Подводниците на запад”. И както по-късно съветските филми търсеха романтика и във войната и ние запявахме песните им, така и тази песен се запя като шлагер, подобно на „Лили Марлен”. Тя не е боен марш, нито призив към нашите войници /нали съм специалист по песните, спомних си целия й текст/. Искам тук да го цитирам, коригирайки Георги Манов, като изясня смисъла й. Това е прощална песен-балада, с която морякът се разделя с любимата преди да „литне” с подводницата към Англия:
„Да запеем, либе, песенчица
и да пийнем руйното вино!
Нека чукнем звънко ние чаши – днес,
днес трябва да се разделим!
Дай ръка си и ти, бялата ръка…
Щастливо ти живей, щастливо ти мен прости!
Ний ще литнем, ний ще литнем,
ний ще литнем срещу Англия, Англия!”
Това е войната!… Немските моряци „литнаха” към Англия, а английските авиатори стигнаха сърцето на Европа и разрушиха и Дрезден, и Лайпциг, и Берлин…
В заключение си мисля: през войната неизбежно сме имали материални липси, но сме имали повече духовност и по-богат духовен живот. Гледахме по един филм на седмица, но той оставаше незабравим за цял живот. А сега имаме вкъщи телевизори с много филми, но често няма нищо свястно, което да гледаме и все по-често гасим екрана.
Добруването в живота ни зависи до голяма степен от духовните ценности – дали те са поставени на преден план или са заврени зад вратата… А това пък го отреждат управляващите ни – според културата и манталитета им.
Нашата история твърде много беше угоднически преправяна и фактите й – изопачавани. Сега нека да си спомняме, но не избирателно, а за всичко – и то правдиво!

Росица Тренкова

Leave a Reply