Новини, Статии, коментари

Спомен за Маказа

На 9 септември бе открит пътят, който през прохода Маказа ще свърже областните градове Кърджали у нас и Комотини в Гърция. Това е още един акт на добросъседство, характерен за отношенията между двете страни през последните години и десетилетия.
Преди време обаче, както е известно, имаше и проблеми в двустранните връзки. Особено след преврата на хунтата – т. нар. Черни полковници, в южната ни съседка през далечната вече 1967 г.
По този повод поместваме интервюто на Денчо Денчев с нашия съгражданин Димитър Христов Димитров /Смилката/, който по онова време е служил като граничар на гръцката граница.

– Г-н Димитров, какво си спомняте от онова време?
– Служих на гръцката граница през 1965-1967 г. Бях шофьор на командира на 5-и граничен отряд в Момчилград Стефан Маринов Цолов, бивш партизанин от Червенобрежкия отряд, стигнал до чин генерал-лейтенант.
По време на идването на власт на хунтата на гръцката граница вреше и кипеше. Нарушенията бяха изобилни. Много гръцки граждани по различни причини търсеха спасение в България. Част от тях нарушаваха държавната граница. Често се водеха престрелки. Аз бях на квартира в Момчилград, до граничното поделение. До моята стая бе стаята на командира на отряда, която се охраняваше денонощно от военен пост.
– Имали сте премеждия, доколкото знам, по това време…
– Бях ранен. Това стана при престрелка с гърци точно на прохода Маказа, по пътя за Гюмюрджина /Комотини/, до граничната пирамида.
Раната беше в десния крак, в областта на глезена. Първа помощ ми оказаха в заставата, а след това ме откараха в София, във Военна болница. Куршумът бе заседнал в глезена ми и се наложи да се извърши операция. Военният хирург проф. Копчев ме оперира успешно, раната заздравя бързо и отново се върнах да си дослужа определеното време. Награден бях с медал за заслуги към Българската народна армия.
– Известен сте по-късно като автомобилен състезател и основател на картинг спорта в Самоков…
– Да, и за заслуги към организацията за съдействие на отбраната съм награждаван с юбилеен медал. Носител съм и на други медали и ордени. Медала „1300 години България” пък ми връчи лично Людмила Живкова в къщата музей на Стойка Ашкова в Говедарци. С Живкова бяхме близки. Малко преди да напусне този свят тя ми каза: „Катафалките нямат ремаркета, ковчезите нямат джобове…” Людмила бе изключително добър човек.
– С какво се занимавате сега?
– Сега съм пенсионер. Хобито ми е туризъм, но подготвям и книга за работата на органите на МВР в Самоков и района по времето на социализма. Ще я посветя на внучката си Християна и на внука си Мартин, които много обичам и искам да станат истински хора, човеци.
Мисля, че животът е като футболна игра – играе се редовното време, след това идват продълженията и накрая дузпите. Човек си отива съгласно физическите закони, но когато на този свят остави следа, живее и след смъртта си, в съзнанието на следващите поколения.

Leave a Reply