Живот, История, Новини, Статии, коментари, Читателски

Спомен за татко – 40 дни от смъртта на Денчо Денчев

С двете дъщери. Снимка: личен архив.

Празен стол. Оправено легло, което го чака да се върне. Халат, който иска да бъде облечен. Къща, препълнена със спомени. Замлъкнал телефон. Снимки от щастливи времена – разходка тук и там, рождени дни, следобедно кафе. Неугледна стаичка в центъра на града, превърната в клуб. На ветераните от войните. А всъщност в място, в което се отбиват и хора, за които войната е нещо далечно и недействително. Защото там доскоро имаше някой, който посрещаше. Всеки. На чаша кафе или чай, задължително с бисквитка. И най-дефицитното в тези забързани, озъбени дни – усмивка и пълен с емоции и топлота разговор.
Сигурно всеки вече е разбрал за кого става дума. Няма как да не е разпознал татко – Денчо Денчев. Защото, надяваме се, много хора са го запомнили. И то с добро.
А в нашите уши – на двете му дъщери, на единствената му любима внучка, на обичаната жена и двамата зетьове, продължава да звучи топъл, бодър глас: „Добрите ми деца“, „Гордея се с вас“, „Много ви обичам“, „Бъдете заедно, помагайте си“, „Не причинявайте зло“.
Вече 40 дни, източили се като векове, всеки от нас очаква да го чуе пак, да го види отново, да бъде помилван, да бъде успокоен. И… да чуе поредната история – за едно време, за града, за родното му село, за войната, за хората, за политиката, за космоса… за какво ли не. Разказана по неговия си неповторим начин – сякаш е бил там, сякаш лично го е преживял.
Защото той бе такъв. Силен и любопитен дух, жаден да научи всичко, да прочете, да види, да осмисли, да съпреживее… И да го разкаже. На повече хора. Изобщо на всеки, който иска да го чуе… За него животът не бе толкова материален, колкото препълнен с мисъл, емоции, чувства. Не бе егоист – искаше да раздаде всичко, до което бе стигнал могъщият му ум, което мисли, което чувства. За да е полезен – на свое или чуждо дете, на страдащ или просто на любопитен като него човек.
Не бе дребнав – минаваше с усмивка през заядливи думи, криви погледи, подложени да го спънат крака. Сигурно затова надживя много от тези, които опитваха да му попречат. Направи своите си дела. Сбъдна своите си мечти. Отгледа деца и внучка, построи къща, създаде рибовъдно стопанство, което се разпадна веднага след като го изпратиха в пенсия. Създаде клуб на ветераните. Написа статии и книги. Остави ни себе си. Надяваме се, остави част от себе си във всеки, който го познаваше.

Дъщерите Румяна и Мариана

Leave a Reply