История, Новини, Читателски

Спомен за трите села на дъното на яз. „Искър”

Във водоема още стоят основите на къщите, улиците и чешмите

Помня, че бях 12-годишен, 6 клас, когато ни изселиха. Историята на селото ми – Шишманово, започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината, са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя единият настъпва откъм София, другият през Ихтиман и се срещат в нашата долина.
По-големият побеждава и се настанява където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и три чешми, направени от турците, от които и след Освобождението се е пиело вода…
През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово.
За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира. Там, на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.
Основите на къщите и улиците си стояха. Видях и мястото на паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра, на площада. После го пренесоха в манастира “Света Богородица” /б. р. Шишмановския манастир край Ново село/, който единствен е над водата днес.
Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след Освобождението. Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на електроенергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи… Официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще бъдат първата електрическа централа и стената.
Преди строителството от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване. Предлагат им места, където да се заселят – в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско. Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването. Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация да огледа районите за преселението… Не ги харесаха. Започнаха да търсят други в Югоизточна България – Сунгурларе, а също в Пловдивско, но пак не останаха доволни.
Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе. На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар.
Около 120 семейства, повечето от Калково и Горни Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми, защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. Накрая получават софийско жителство. След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София.
Нивите, които не останаха под водата, ги прехвърлиха към стопанствата на Ново село, Злокучане и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията, някои от нашите събраха всички документи и успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.
…Първи при изселването заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните. Бяха съборили всички къщи, останали бяха само църквата и паметникът в центъра. Като събориха църквата, камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”.
Навремето написах и стихове за родното Шишманово:
„Сега единствено в паспорта те намирам
и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.
Останалото е съня във дрехата на язовира
и в синьото, което по ръба му се разлива…”

Георги Тулийски за в. “Златна възраст”

Leave a Reply