Живот, Новини

Старите и новите, трудно оцеляващи къщи

Всеки ден, в който краката ми нетърпеливо прекрачат прага навън с намерение да се разходят на работа или за хляб, минавам покрай стари порутени къщи. Грохнали почти напълно, като възрастни изнемощели хора, те все още стърчат тук и там. Напомнят ни за цяла една отминала епоха. Някои вече са напълно паднали, други насилствено са разрушени с цел да бъдат ограбени. Всичко по-ценно, което може да донесе някакви пари, е опоскано до край. Много от стопаните на старите къщи вече отдавна са напуснали грешният ни свят. Останали съвсем самотни, домовете им неминуемо се разпадат и рушат.
Гледам ги и си мисля. Също са като хората. Някога са били нови, здрави, гостоприемни. Стопаните им – млади, здрави, влюбени. Днес, за съжаление, единствено подивели котки и мародери посещават тези постройки. Стърчат те, забравени във времето. Спомнят ни за дните, когато все пак имаше някакво спокойствие и ред…
Жалкото е, че има и строежи на нови къщи, които са спрели поради липса на пари. Други домове пък, направени вече, са изоставени от хора, решили да търсят щастието си в чужбина. И новите къщи също са останали самотни. Нетърпеливо те очакват стопаните им да ги навестят. Но те не идват. Подети от вихрушката в живота, стопаните на изоставените къщи явно са се устроили другаде.
Гледам новите, гледам и старите къщи и ми става мъчно, че все по-малко хора остават тук, където е нашият мил роден дом. Та нали в него сме родени. Расли сме, играейки си на криеница в двора. Споделяли сме радост и тъга с родителите си…
Днес времето безмилостно е взело своето. Годините безвъзвратно са отминали. Животът в старите и новите изоставени къщи също си е отишъл. Печална гледка! Някога направени с любов от стопаните, къщите в действителност умират бавно и сигурно. Всичко се руши! Всичко пада!
Мисъл внезапно прохожда в главата ми. Преди нямаше порутени къщи. Всеки намираше някакви средства и поддържаше дома си. Днес – уви! Всичко е прекалено скъпо! Скъпо е човек да се лекува, скъпо е да строи, трудно е да оцелява!
Надеждата, че нещо ще се промени – и тя си е почти отишла. Въздишайки за доброто старо време, за изгубените усмивки на хората, се питам често: Защо всичко ценно трябваше да бъде разрушено и изоставено!? Така ли ще градим България, като гледаме как всеки ден нещо си отива безвъзвратно!?

Васил Софин

Leave a Reply