Стефкиното ханче

Къща в Пасарел. Снимка: Коста Маринов

В периода 1900-1910 г. се строи шосето София – Панчарево – Пасарел – Калково – Самоков. До тогава пътят е минавал покрай двореца „Враня” и е продължавал през Горни Лозен, Долни Пасарел и Калково.
Новото за времето шосе е строено по немски проект. Наричат го царско, защото е наченато по времето на Фердинанд и основната му цел е била да се пътува по-лесно до Боровец /тогава Чамкория/.
От Панчарове до Пасарел шосето следва неотклонно течението на р. Искър, пренаситено е с остри завои и отвесни скални навеси над тях. До 1958 г. този участък не беше дори павиран. Използваше се предимно от каруцари-кираджии, които превозваха чамов материал от Рила за София.
Редовни автобусни превози се появиха през 40-те години, тогава вече се движеха и не малък брой леки коли – предимно немски опели.
След построяването на новия път край Долни Пасарел /ще го наричам вече само Пасарел, защото Горни Пасарел го няма – остана под водите на яз. „Искър”/ възникнаха няколко ханчета. Понеже Пасарел е на средата между Самоков и София, налагало се е конските впрягове да почиват, а някои са и нощували в тези ханчета. Това са „Златна рибка”, „Земен рай”, „Атовото”, „Кюркчийското”, „31 километър” и „Стефкиното”.
Последното ханче е построено със средствата на Георги Стефкин – предприемчив самоковец. В рилския град бе известна неговата фамилия с това, че произвеждаха най-качествените керемиди, от които и сега имам на къщата си в Пасарел.
Дядо Георги го познавах лично. С моя дядо Яне бяха на еднаква възраст, дядо бе майстор-зидар и бе участвал в построяването на ханчето – на фурната за хляб и на сайвана за подслоняване на конските впрягове.
В пространството около ханчето беше засадена добре поддържана овощна градина – предимно с ябълки, круши, сини сливи, вишни. Нашата нива граничеше с овощната градина и клоните на някои от ябълките и крушите висяха над нивата – и аз, и баба при узряването им редовно си вземахме от плодовете.
Дядо Георги имаше, доколкото си спомням – може и да греша, трима сина и една дъщеря. Лично познавах Веселин Стефкин, Зарчо, Истилиян и тяхната сестра. Веселин беше редовен начален учител в Пасарел, учителствал е в селото от 1930 до 1940 г. Зарчо подпомагаше баща си при обслужването на клиентите и бе нечувано взискателен при опазване на овощната градина. Тя бе оградена с бодлива тел, но това не пречеше на нас, дечурлигата, да се промъкваме лазешком и да си присвояваме някоя червива круша или ябълка.
В тия години в селските ни дворове нямаше овощни дървета, защото дворовете бяха необходими за вършитба, за харман, а за това е необходимо много слънце. Та тогава в селото имаше две добре поддържани овощни градини и те подбуждаха детския ни апетит да правим набези в тях. И сега твърдя обаче, че не сме нанасяли големи щети, защото дърветата раждаха изобилен плод.
До ханчето бълбукаше непресъхващ планински поток и през цялата пролет ние слагахме във вирчетата букетчета горски цветя – кокичета, теменуги, иглика, здравец и щом на ханчето спреше самоковският автобус и пасажерите влизаха в ресторанта да хапнат, ние им предлагахме букетчета цветя и все се намираше някоя влюбена двойка да си купи. Ние можехме да спечелим максимум един-два лева. А една лимонада струваше пет стотинки, един сайдер – десет стотинки. Други безалкохолни нямаше.
Есенно време на пасажерите продавахме лешници. Дядо Георги никога не ни гонеше, а в дъждовни дни дори ни пускаше да се подслоним. Той беше ловджия и редовно се връщаше със заек в раницата. В заведението всеки ден се предлагаше пържена риба – искърска, предимно мряна.
На 28 август 1943 г. – точно когато почина цар Борис ІІІ, в селото ни беше пуснат елесктрически ток. Било е планирано царят да дойде в Пасарел, за да включи шалтера. Поради смъртта на царя включването се осъществи от кмета Йордан Попгеоргиев, родом от Шипочан. Той беше едновременно кмет и директор на училището.
Дядо Георги Стефкин веднага реши да отведе електрически ток в ханчето. Разстоянието от селото до ханчето е цял километър. Независимо от това, със собствени средства Стефкин прекара тока до ханчето, макар и само по един проводник. За да може лампите в ханчето да светнат, електрическият кабел бе заземен.
Това ханче всякога си го оприличавах на Къкринското…
През 1958 г. в селото ни бе образувано ТКЗС и Стефкината овощна градина стана текезесарска. После дърветата пречеха на тракторите и бяха изсечени. Стефкиното ханче не беше национализирано. Собствениците навреме го събориха и прибраха дървения материал за дърва.
След 1989 г. нивите ни бяха върнати. Тогава в Пасарел дойде учителят Веселин Стефкин – вече минал 80-те. Той се сприятели с мен, защото върнатите ни имоти /ниви/ са съседни. Негови наследници продадоха бащиния си дял и сега вдясно от някогашното Стефкино ханче се отвори ново, дъсчено, малко, още бедно. Младите му собственици – Радослав и Росица, се опитват да върнат авторитета на някогашното Стефкино ханче. Дано! В тая криза!…

Никола Янев
с. Пасарел