Култура, Новини, Статии, коментари

Стихове като вричане в обич подарява Любомир Борисов в новата си книга

Душата на поета се отразява в стиховете му. Те са негово най-точно отражение, албум с емоции и преживявания. Място за единение със себе си и споделяне с белия лист. Те са код на сърцето му, достъпен само за онзи, който има сетива да разбере и да почувства… да съпреживее. Такива са стиховете от новата книга „Риломанастирска кула“ на Любомир Борисов – за вълнуване, за размисъл, за усещане.
Поетът не търси вдъхновението, то е навсякъде около него. Седнал тихичко край Искъра, с поглед вперен в безкрайната шир, стиховете полека–лека се нижат на листа. Там сред редовете ще откриете неговите вечни любови – природата и планината. На тях се врича в безрезервна и всеотдайна обич.
За него природата е „малко поетично чудо”, а когато я описва някъде в стиховете, сякаш звънва музика. И просто трябва да седнеш, да затвориш очи… и хоп, там си – на зелената поляна, под  белите върхове на планината, в „необузданата хубост, наречена Рила”. 
Това е онзи порив на свободата, свобода на съзнанието, което може да отиде навсякъде с боси нозе, да прекоси километри, без да се подмести от дървената пейка край Искъра. На поета не му остава нищо друго освен да се наслаждава на заснежените върхове на неговата Рила и да си досипва „във сребърна чаша синьото на планината”, а погледът му да „каца” върху гнездата на птиците, свили ги някъде в скалите, и да събира старателно хиляди спомени на смачкани листове.
Борисов жадува за планината. И както често споделя, всяка свободна минута му е план как ще поеме по пътеките нагоре към върха. Случвало се е да хваща багажа и да тръгва, когато е заснежена, трудно проходима, примамливо опасна. А той да е частица от нея и да я мечтае, да я обхожда, да я вдишва. Да й посвещава стих след стих.
Вричането в любов го има навсякъде между редовете му. Любомир Борисов се прекланя с еднакво чувство на гордост както пред природата и нейното величие, така и пред българската история и нейните герои. Имената на Вазов, Ботев, Яворов, Славейков, Смирненски, Ильо Войвода, Гео Милев са изписани с дълбоко уважение. Пише за тях и потъва в мълчание. А читателят, прелиствайки лист след лист, открива парченца от душата на пишещия. Неговия личен свят и мироглед, неговата мечтана, търсена и намерена Риломанастирка кула.
Дълбоката обич на поета, „захапал въдица номер 80”,  остава за семейството и любимата дъщеря Диана. В неговия род мисията му е да бъде старейшина и хроникьор на всичко, което преживяват. Повечето стихове са посветени на Диана. Тя е неговата най-висока кула. Стиховете на Борисов са откровения. Истински са като изповед. Понякога така започват да „драскат” с нокти по душата, че бликва по някоя сълза – издайница. Друг път предизвикват размисъл, но никога не може да останеш равнодушен.
„Животът е лъжа, любовта е вечна”, пише Борисов в един от стиховете си – но това сякаш преминава като мотив навсякъде между редовете. Пестелив на думи в живота, Любомир Борисов е много приказлив със своя събеседник – листа. На него му доверява всичко. А читателят е поканен да гостува в този свят и да съпреживява.

Анна Манова

Leave a Reply