Стихове на самоковски автори по случай 1 октомври – Деня на поезията

Иван Ненов

Молитва

Нека погаля и аз пак детски глави, Господи!
Недостроена е още и къщата ми – постница.
Нека си скъсам обувките – старите,
нека си видя от детинство другарите…
Още не съм се находил под светлите простори;
даже още не съм всички грехове сторил…
Още малко поне, още мъничко, Господи,
после прати своята небесна ослица
да ти донесе душата ми – бедната –
нито ще е първата, нито последната…

Още мъничко, Господи. Не искам Рая!
Още мъничко искам Миг от Безкрая…

x x x

Христо Христов

Септември

Вечер
щурците запяват
в късното лято.

Свирят и пеят
и сигурно плачат –
тъгуват
за своето лято…

Слушам, тъгувам и плача
в душата си аз
за тяхното
и моето лято.

Защото знам,
че всеки
след своето лято
умира!…

x x x

Петя Пейчева

Копия

Не е ли рано да броя
натрупаните белези от рани?
Едва ли време е да спра
от копията да се браня.

Но копията днес са като тръни,
с отрова и коварство пълни.
И даже да избегна аз върха им,
не е утеха и достойнство за съня ми.

А някога надвиваха в борба,
по-силният умееше да жали –
прощаваше или оставяше смъртта
жестокия си избор да направи.

И белезите бяха не от злъч,
а от любов към близки и родина.
Кой днес – пречистен като лъч,
под плащ от почит ще изстине?

Не искам рани от бодли
и белези от срам да гледам.
Дано сърцето издържи
до истинския бой последен.

x x x

Владимир Кабрански

Без рози

Косите ни слана попари,
превърнаха се в снежни планини.
Сред глетчерите няма рози,
там няма стари спомени дори.

Днес вече не сме същите
и розите не са това, което бяха.
Живеем сред бетон и арматура,
а романтиците умряха.

Днес розите растат във парници,
прекрасни са и без бодли.
На цвят и мирис ги докарват,
докарват ги и на живот дори.

Без рози можем да живеем.
Приемаме, че сивото е също цвят.
Дали и без любов ще оцелеем,
въпросът не вълнува този свят.

Таим си чувствата и се гордеем.
Гордеем се с пари и ледени лица.
Сред глетчерите няма рози,
там има само хора с ледени сърца.

x x x

Райна Бакрачева

Бяло облаче

Бяло облаче летяло
над гори и планини.
И какво ли не видяло
над безкрайни долини…

Бяло облаче летяло
с вятър буен, закъснял,
над морето то се спряло,
при лодкаря зажаднял.

И с прегръдка то му дало
руйно вино в зноен ден.
Път безкраен завещало
на рибаря устремен.

Бяло облаче летяло
в мразовита, бурна нощ.
От ръцете си то дало
хляб за бедния Гаврош.

x x x

Яна Василева

Цветовете на лятото

Цветовете на яркото лято
изгряха над света хармонично.
Разпръснаха късчета злато,
изпратени от слънцето лично.

Най-красиви нюанси синьо
преливат от море във небе.
Девствено зелено и китно
се простира ненагледно поле.

И всичко е живо – вълни и облаци се движат…
Развълнуван вятър невидимо гали листата…
Цветовете на лятото поетично дишат…
Щастлива душа се облече с дъгата!

x x x

Васил Софин

Нежна дъга

Разтворих тъгата във морето.
Пясъкът почувства се щастлив.
Целунах въодушевен в небето
неукротим вятъра бъбрив!

Усетих жаждата в реката.
Слънцето се къпеше с вода.
Притеснен дъжд сред тишината
чух да търси свежест, свобода…

Едно усмихнато момиче –
красиво мъничко дете,
видях в ръцете със кокиче
дъга от нежност да плете!