Култура, Новини

Стихове на самоковски автори по случай Деня на поезията

Иван Ненов

Въртележка

Нали разбра, че тази въртележка,
наречена от всички ни: Живот,
почти се извъртя. И бавно, тежко,
сега скрибуца на последен ход.

Нали разбра, че всичко е измама,
заблуда, от която си пленен!
Не ти е нужно да си вечен камък;
по-хубаво е да си стрък зелен.

Нали разбра – водата щом изтича –
не можеш да я газиш втори път…
И думите, които си изричал,
не можеш да превърнеш в жива плът.

Нали разбра – единствен е безкрая,
към който е политнал този свят,
въобразил си, че го чака рая..
А всъщност няма рай! И няма ад!

х х х

Христо Христов

Илюзията?

Толкова много те чаках,
че вече нищо не чакам.
Толкова много те търсих,
че вече нищо не търся.
Толкова много ти вярвах,
че вече в нищо не вярвам.
Толкова теб те обичах,
че вече и мен не обичам.

Не се сърди!
Не ме обвинявай в измама!

Просто
илюзията свърши! –
Отворих очи и видях,
че съм сам.

Както винаги. 
/Може би!/
И е толкова смешно,
нали?

х х х

Петя Пейчева

Желание

Толкова ли много искам –
да съм първата в съня ти,
да остана тъй единствена,
че да секва в миг дъхът ти…

Толкова ли много искам –
с теб да свържа във верига
радост, трудности и истина.
Чак до гроб да не тежи ми…

Толкова ли много искам –
твоя сила, моя нежност
да се слеят в детски писък,
пълен с цялата безбрежност…

Толкова ли много искам –
да ни има под небето
всяка пролет в утрин чиста.
Стрък от тебе, от мен цвете…

Толкова ли много искам?

х х х

Райна Бакрачева

Ще светиш

От дърво и камък ще те сътворя
със длето и чук в ръцете.
Нека с мойта обич луда да горя,
брулена от ветровете!

Тук, в сърцето ми, завинаги си ти,
фар на остър бряг в морето.
И ще светиш като хиляди звезди
в синя вечер на небето!

х х х

Яна Василева

Когато се изгубя в теб…
Когато ти си моят път напред…
Недоразгадан като море в безкрая…
Но и силен! Потапям се! Ти си рая!

Целувките са нежни и докосват
тъй както вятърът вълните.
Настигат се, разпалват и потъват –
миг и вечност сливат се в очите.

А след това се раждат като нови –
по-силни, по-дълбоки, по-ритмични.
Нека валят дъждове и порои –
не те имат значение, а срещите ни лични.

Сами сред нищото, за никъде, но тръгнали…
Един със друг се имаме съдбовно.
Всъщност ние сме въздигнали
нашето безвремие любовно.

х х х

Васил Софин

Светлина, която чака

Бягат коловози замечтани…
Животът се изнизва с влака!
Встрани дърветата смълчани
танцуват в сенките на мрака!

Невидима, обвита в пелена,
светлина на гарата проплака.
Красив и вечен образ на жена –
майка, която винаги ни чака!

Leave a Reply