Стихове на самоковски автори по случай 1 октомври – Деня на поезията

Димитър Гонов

Жена

Животът ми е нестинарска жарава,
а аз съм плуг, заорал в целина.
Трябва ли да умра, за да те забравя,
звездице моя, светице, Жена?

Ти си бреза върху рид – саморасла,
облаче, кацнало навръх планина,
вечно усмихнато, честно и ясно,
полъх във жегата, ведрина.

Ти си моята необхватна вселена,
ти си моята дива и луда вода:
глътка от тебе – и съм спасен аз,
порив от тебе – и съм на свобода.

Ти си Зорницата, която не гасне,
ласка от вятър, громол от дъжд.
Ти си магията прекрасна,
която ме прави човек и мъж…

Дай ми синьото на очите си ясни,
гъдела странен на твоя смях…
Господи, ти си прекрасна!
Кога го видях и кога го разбрах?

Трябва да съм жив,
за да не те забравя,
да ме огрява твоята светлина.
Ти си въгленче от безсмъртна жарава.

Възкресни! Озари ме! Звездице! Жена!

Х Х Х

Иван Ненов

Стих мой, как искам да те вая –
тъй както Микеланджело – „Мойсей”!
Но в тъмнината кучетата лаят,
а из квартала скитат фарисеи.

И моливът в ръцете ми трепери;
под него даже листът ми гори…
/Аз думите все пак ще ги намеря;
клепачите – да чакат до зори./

Като из чаша мракът се излива
в гласа ми – вече немощен и слаб…
И аз безшумно в кухнята отивам
да видя имам ли за утре хляб.

Х Х Х

Христо Христов

Пътуване

Няма настояще!
В него само дишаме,
битуваме
и съществуваме.
А истински
в мислите си все пътуваме,
пътуваме…
Първо някъде далеч
напред
към още неживяното.
А после някъде далеч
назад
към вече преживяното.
Неспокойна,
душата ни е все на път…
Всъщност
такава е човешката ни
същност!