Сцената – огледало на тъжната ни съвременност

По повод на един спектакъл

В Младежкия театър в София група ученици от ателие „Театрални опити” при Професионалната гимназия по туризъм гледа наскоро комедията „Криминале 2D” на Иво Сиромахов.
Пиесата интерпретира актуалния проблем за нищослучващото се /за липсата на краен положителен резултат от човешките начинания/, за безсмислието и абсурдността на живота ни. Това е поднесено със смях, ирония, пародия. Сюжетът се развива в нощен джаз бар. Комедията е разработена като разказ за друг разказ – героите ще бъдат не истинските, те ще се превъплъщават в други лица, с друго амплоа. По този начин ще се превърнат в марионетки на собствените си амбициозни мечти и цели, за които нямат потенциал да ги реализират.
На героите животът им досега е лишен от смисъл, не са постигнали това, което са очаквали. И една вечер в джаз бара решават да създадат нов, друг живот-съдба, паралелен на досегашния им. Те „населяват” този “конструиран” от тях свят, където започват да изиграват новите си житейски сюжети. Досега детективът е без реални разкрития, криминалният журналист – без истински значими публикации. Това е бар, където за седмица няма нито един клиент.
Това решение принизява персонажите, вдетинява ги. В реалния живот те нищо не са постигнали, а имат амбициите да оставят следи за себе си в живота, да успеят в начинанията си. Ще го постигнат според плановете си в паралелния си свят и живот.
И в резултат джаз барът се трансформира в агенция за запознанства. Борец с висше образование, настояща мутра, го запознават с видна интелектуалка. Тук гинеколог превръща агенцията в любовно гнездо за срещи с любовницата си, медицинска сестра. Отегчена и скромна счетоводителка търси чрез агенцията „надарен негър”. Детективът тук прави две “разследвания” – за откраднати перли в президентството ни, подарени от президента на Зелени нос, и за един финансов мошеник. Има съмнение, че перлите са в тази служителка от президентството, която сама е потърсила услугите на детектива, а вторият случай не се разкрива.
Собственикът на агенцията за запознанства от сватовник става сводник.
Възможна ли е кръстоска между вифаджия, който мисли дамо за стомаха и мускулите си, и изтънчена интелектуалка? Двузначно се приема понятието „класика”: за борци – стил в борбата, за дамата – стил в изкуствата.
Абсурд! И за да стане пълен абсурдът невинната, отегчена от монотонната си работа счетоводителка, на сцената се превъплъщава в разгонено животно. Надареният негър, когото търси и желае, се оказва загорял български войник. Той би трябвало да бъде водещата и агресивна страна, а става плячка, върху която скача уж скромната и свенлива жена-счетоводителка, която по „правилата” трябва да е пасивната, очакващата страна. Противно на очакванията тя се развихря като жена вамп, не виждала от години мъж. Сега пред този самец й отпадат всички задръжки и дава воля на инстинктите си.
От място за срещи, за запознанства, това място се превръща в долнопробен бардак. Героите едно замислят, започват да го изпълняват, а резултатът е противоположен на очакванията им. Както при Молиер, това е комедия на недоразуменията и неразбирателствата и грешките.
Представени са еротични сцени, използвани са пиперливи изрази: „Любовта, Санчо, е на върха на копието!”. Прът, който е копието на Дон Кихот, е сложен между краката на вифаджията, като е насочен срещу интелектуалката. Сексуалният намек е брутален.
Всеки от героите истински се вживява в амплоато си, в ролята си, демонстрира самочувствие и самомнение за лична уникалност. Но в крайна сметка – много усилия за НИЩО. Кроят се планове, проекти, за изпълнението им се влага много енергия, много движение има по сцената, но няма краен реален резултат. Героите заживяват в паралелен на истинския свят живот с единствената цел да се реализират, да изпълнят със смисъл живота си. Тъжно е в комедията въображаемото да го приемаш за действително.
Чашите за коняк, пистолетите, лулите, музикалните инструменти не са реални предмети, а са нарисувани върху картон. Защо? Защото действията на героите са игра, на уж, те не са от истинския, реалния живот, а от паралелния. За измисления герой и нещата, които ползва, са фиктивни.
Но дори и в измисления си свят героите не намират щастието си. Дон Кихот също търси щастието, смисъла на живота в измисления от въображението си рицарски свят. Попада в комични ситуации, но винаги запазва достойнството и гордостта си, а тук героите са жалки. На Дон Кихот, дори смазан от вятърните мелници, които възприема за великани, ние му съчувстваме, скрито или явно му се възхищаваме, а тук героите предизвикват съжаление у зрителя. Те не са достойни дори за поговорката “Напънала се гората и родила мишка”, защото нашата гора не ражда и мишле.
На сцената има място, където се закачват табели с имената на дните от седмицата. Добро режисьорско решение, което със смяната на табелките с имената на дните от седмицата внушава представа за протичащото и изтичащото време, за което нищо реално на практика не постигат персонажите от комедията, въпреки усилията си.
Умалителното прилагателно “Криминале”, използвано за заглавие, принизява и иронизира. “Криминале” е сполучливо заглавие, защото в комедията всичко е игра на уж, псевдо. Големи, зрели хора, като малки деца играят на детективи, търсещи улики, следи за криминално престъпление, без да успеят да ги намерят. Търсят и уликите, причините за нещастния и безсмислен живот, който водят, но и тук се провалят.
Защо комедията започва с представянето на героите си? Защото те ще играят представление в представлението, няма да бъдат с истинските си лица, а ще се превъплъщават в други образи, визия и място в новия си свят.
Както смяната на табелите с дните от конкретната седмица, изигравани на сцената, е символ на изтичащото реално време и героите си остават нещастни, непроменени, неспособни да успеят, така и през следващите седмици, месеци и години те няма да станат щастливи. Дори и след смъртта си, ако се преродят, животът им пак ще съдържа НИЩО. Зад хумора на ситуации и слово се откриват тъжни изводи – истини за всеки от нас.

Красимир Димитров