Култура, Новини, Статии, коментари

Съвременни будители? Има…

По стечение на обстоятелствата в навечерието на Деня на народните будители участвах в представянето на книга за Бели Искър, написана от Петър Ангелов. Денят бе препълнен със събития, дето се казва – цепиш секундата, но не съжалявам за тези два часа. Те не бяха загубено време, а спечелено.
В уютното читалищно помещение хората не бяха много, но почти всички се изказаха. И в думите им пролича непресторено уважение и обич към автора.
Петър Ангелов е вече на 87, но на духа и работоспособността му могат да завидят мнозина от средното поколение, та дори и младите. Завършил институт в Дупница, той цял живот е бил учител в родното си село. Учил е децата, а после и децата на тези деца. Цели 32 години е бил директор на училището. Около 50 години /половин век!/ е бил председател на читалището в Бели Искър. Бил е и общински съветник, и спортен деятел. Участвал е активно във всички начинания за благоустрояване на селото откакто се помни досега.
Да се каже, че го вълнуват проблемите на Бели Искър, на района, на обществото ни, е малко. Бай Петър просто преживява тези проблеми. Радва се на постигнатото. Тормози се истински заради трудностите в селското стопанство, за това, че горите не се опазват както трябва, че училището в селото преди няколко години бе закрито, за това, че туризмът много повече може да се развие. И Бели Искър, а и целият регион, казва той, могат да станат много по-привлекателно място за живеене и за посещение от гости от близо и далеч.
Познавам го от много години, от десетилетия може да се каже, като неспокоен дух. Днес е същият. Сякаш не е минало толкова много време, с толкова много трудности, превратности, нерви…
В самата книга – „Бели Искър – минало и настояще”, е обхванат наистина цялостният живот в селото през предишните векове и в наше време. Става дума и за възникването на Бели Искър, и за разположението му, за участието на белоискровци във войните, за поминъка на хората, за религията и културата…
Един пъстър калейдоскоп, който Петър Ангелов е населил и с живи, запомнящи се образи. Като бившия кмет Андон Терзийски например, който възрастен и болен, успява да се изкачи на новопостроената сграда на местното читалище по време на аскията, за да изрази радостта си от новата придобивка и да дари по отколешен обичай майсторите…
Но в книгата авторът не само описва събитията и то максимално достоверно и обективно, а се стреми и да надникне зад тях, да ги анализира, да направи изводи, да види тенденциите, където може – дори да направи и предвиждания за бъдещето.
Когато през 70-те години на миналия век непредвидимият Фидел Кастро се озовава извън програмата в Бели Искър, пред насъбралото се множество той възкликва: „Какво село – това е цяло градче!” Защото още тогава Бели Искър прави впечатление със своето благоустройство.
Но развитието на селото не е паднало от небето. Дошло е от неуморния, безкористен труд на хора като Петър Ангелов, като кмета Крум Георгиев, на когото пък вече цели 45 години /!/, независимо от всякакви политически и други промени и катаклизми, местните хора гласуват доверие да ръководи едно от големите села в общината.
Трябва да видиш с какво вълнение говори Петър Ангелов, как си припомня важни случки, описани в книгата, какви огънчета още горят в душата и очите му, за да разбереш, че у този човек има още „хляб”, че той има още благородни дела да върши на тази грешна земя.
Тогава ще почувстваш и пълната истина в думите му, че всичко направено в селото е плод на усилията на самите хора, на колектива, резултат от единодействието на млади и стари, на мъже и жени с различни схващания за живота и политиката, с различно образование, професия и жизнен опит, но с една и съща нагласа – да работят всеотдайно за преуспяването на своето родно място.
Колко е нужен подобен подход и подобно мислене в днешно време и то на най-високо ниво, където се решават съдбините на държавицата ни и където лозунгът „Съединението прави силата” е изпразнен от съдържание, а надделяват лични, групови, фирмени и партийни, а не общонародни интереси…
Не са нужни високопарни думи, но когато видиш такива хора, като бай Петър и бай Крум, неволно започваш да размишляваш дали „будители” е понятие, свързано само с миналото, дали все пак будители няма и в днешно време.
В Отечествената война губи брат си. Десетилетия наред после бай Петър се грижи за неговата дъщеря, която е с тежък физически недъг. И никой не го е чул да се оплаква. Намирал е сили и желание за всичко. Заедно с прекрасното си семейство е устоявал на житейските бури. С много обич, неотменно, като воин на постоянен пост.
Нещо възрожденско, чисто и искрено имаше в обръщението – „Учителю”, с което почтително се обръщаха към Петър Ангелов 50-60-70-годишни мъже и жени на срещата в селото, за която стана дума в началото. Звучеше ми като „Будителю”, не само защото беше денят преди 1 ноември…
На едно място Лермонтов пише /цитирам по памет/: „Поет може и да не си, но гражданин си длъжен да бъдеш!” Петър Ангелов, човек с не лека житейска съдба, е и поет – учител в прекия и в преносния смисъл на тази дума, и гражданин.

Тодор Попов

Leave a Reply