Живот, Новини, Статии, коментари, Читателски

Тайожна Ухта

Из моя стар бележник

Любен Янкулов
с. Белчин

Наскоро прочетох, че е даден старт на добива на газ в полуостров Ямал. Още догодина се планира да бъдат добити 46 млрд. куб. метра газ, а през 2017 г. – 116 млрд. куб. метра. Изграден е газопровод Ямал–Ухта, като едновременно с него е прокарана и ж. п. линия от 570 км. Изградена е и обширна социална инфраструктура. Добивът на газ от Ямал ще бъде съпоставим с обема на руските доставки за Европа. Системата Ямал-Ухта е двупоточна – за подаване на горивото в единната газопреносна система на Русия.
Това е накратко съобщението на РИА „Новости”. Къде е Ямал? Къде е Ухта?
За тях искам да разкажа на любезните читатели на в. „Приятел”, защото съм бил и там преди 40 години, когато бях на работа в българското предприятие /БКПП/ в Коми.
Полуостров Ямал е зад Полярния кръг и е продължение на планината Урал. Известно е, че Урал се дели на Южен, Среден, Северен и Полярен. Именно там, където Полярен Урал слиза в Карско море /част от Северния ледовит океан/ извира р. Воркута, дала името си на 200-хилядния миньорски град.
Съвсем до началото на реката има скромен обелиск с две табели: на югоизток е Азия, а на югозапад сочи Европа. При този обелиск ни заведоха нашите приятели от Воркута, когато им бяхме на гости за миньорския празник. Между тях един по-приказлив бивщ еленовъд ни разказваше за тундрата и за елените и показваше на север – „Оттук нататък е Ямал!…” Повече не научихме, защото… били ли сте на пикник с руснаци!
Именно там сега, където сочеше някога еленовъдът, са лумнали многобройните сини факли. Затова, драги самоковци, когато ползвате природен газ за домакински нужди и включвате газовото устройство, припомнете си за Ямал – може би част от това гориво идва от повече от 5000 км. И не се безпокойте – оттам газ ще тече поне още 60 години, както ни уверява РИА „Новости”.
Имах късмет да посетя нефтената столица на Коми – гр. Ухта, на два пъти. Делегацията на Комитета за държавен и народен контрол с водач председателят Ламбрев ни включи в състава си през зимата на 1973 г., а малко по-късно бях в този град с група екскурзианти. По-впечатляващо за мен беше първото посещение, за което и тук разказвам.
Първото запознанство с града беше в историческия му музей. От там научихме, че още в средата на 18 в. била открита покрай р. Ухта „гореща вода”. Първата нефтена сонда обаче се е появила почти 100 години по-късно. Тя и до днес е запазена, но като музеен експонат.
Казват, че самата императрица Екатерина Велика е идвала да види чудото, пренощувайки в няколкото „чайни” по дългия път през тайгата.
По време на Втората световна война добивът на нефт бързо нараства, а скоро след нея тук започва и неговата преработка. Изгражда се мощен нефтопреработвателен завод, оборудването за който е доставено по полярните морета и р. Печора с невероятни трудности.
С нескривана гордост домакините ни разказваха за мащабите на комбината /по-голям от „Нефтохима” в Бургас/ и за неговите 15 завода, включително единствения в Русия завод за промишлени сажди.
Помолихме да ни разкажат повече за комбината, но тъй като времето ни беше ограничено, пък и между нас нямаше специалисти-нефтохимици, по мое предложение ни заведоха да разгледаме кравефермата на комбината. Тя беше непосредствено до плувния басейн, също собственост на комбината. Създадена е била, за да осигурява прясно мляко и млечни продукти, както и месо за столовете и магазините за обслужване на работническия колектив. За около 300 крави и толкова млади животни се доставяше зърненият фураж /комбикорма/ от над 1000 км разстояние, но силажът и сеното се осигуряваха от околностите на града. Основната силажна култура обикновено са ръжено-граховите смески. Останалата земеделска земя беше заета с картофи.
Ще направя едно леко отклонение от темата.
Когато влизахме в една от залите с крави за мляко, по стар навик вдигнах капака на един от гюмовете /където и при нас все забравят да го измиват добре/ като сигурен показател за хигиената в обора. Усетих някой да ме ръга в ребрата леко и да ми вика: „Ей, ти сигурно си работил във ферма в България?!… Ако, казва, от тук нататък си мълчиш, ще пием водка „Посольска” – от мен на обяд.” Естествено, веднага кандисах.
Та… Фермата си я биваше, водката също /нали е за посланици!…/.
Ухта е млад град, но бързо нарастващ. Тогава очакваха 100-хилядния жител да се яви на бял свят. В града вече действаха висши учебни заведения – индустриален институт, институт по строителство на газопроводи, институт по нефтена промишленост, геологически институт, както и три техникума.
От градовете на Република Коми /7 на брой/ Ухта се славеше с най-красивия си център – ансамбъл с много архитектурни излишества. Градът има широки улици, много паркове, електрифицирана ски писта за бягане, игрища и спортни площадки, най-вече за хокей на лед и на трева, много плувни басейни.
По своето разположение Ухта прилича на… Самоков. Същият рид, като нашия Ридо, е опасал града от запад с борова гора, а по билото му – просторни поляни. На изток, не много далече, извисява снага Северен Урал. Само че доста по-нисък от нашата Рила. Реката тук /Ухта/ е много по-малка от Искъра, а в полето около града има много борове и брези, както и тук-там блата и ливади.
Напуснахме тайожна /от тайга/ Ухта. Тръгнахме си с обогатени познания за този далечен край, наричан понякога Подмосковския Сибир. Заедно с воркутинските въглища, приели името „черното злато”, заедно с необятния горски фонд – без начало и без край, приел името „зеленото злато”, видяхме и сините огньове в нефтено-газовата столица Ухта.
Това видях преди почти 40 години. А какво ли е сега, когато се очаква природният газ от Заполярен Ямал да се слее с ухтинския, за да поеме пътя си към Ярославл, към единната газова мрежа на Русия.

Leave a Reply