История, Култура, Новини, Статии, коментари

Това ли е ликът на Фотинов?

Статията, която предлагаме тук, е на к. ф. н. Минка Златева и е публикувана в сп. „Български журналист”, бр. 5 от 1994 г. Препечатана е била веднъж през същата година във в. „Приятел”. Препечатваме я сега повторно във връзка с предстоящото честване на два юбилея – 170-годишнината от излизането на първия брой на сп. „Любословие” на Фотинов, с което той става първоосновател на българската журналистика, и 120-годишнината на организираното журналистическо движение в нашата страна. Както е известно, подета бе вече инициатива за изграждане на паметник на К. Фотинов в Самоков. Много важно е на монумента да бъде пресъздаден максимално близък до реалния образ на нашия велик съгражданин и забележителен възрожденец.

ххх

Честването на 150-годишнината на българската журналистика събуди отново интереса към образа на нейния първостроител Константин Фотинов, към измеренията на неговото историческо дело в контекста на цялостното развитие на нашата държава и култура. Но както и преди столетие, когато за първи път се отдава почит на любородното му дело /”Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика и честването паметта на основателя й Константин Фотинов”, София, 1894 г./, така и днес ние не можем с точност да отговорим на въпроса как е изглеждал той, какви са били чертите на лицето му, какъв е бил погледът му, взрял се тъй прозорливо в бъдното през вековната нощ на робството.
Пет десетилетия след като е положил „камен уголний” на българския периодичен печат, Фотинов е бил все още малко известен у нас. Както сочи проф. д-р Иван Шишманов, „Г-н /Юрдан/ Иванов пръв повдигна въпроса за 50-годишнината на българската журналистика и разбуди с това интереса за самия Фотинов, който бе до това време почти съвсем забравен. За редактора на „Любословието” бяха писани само няколко реда в Иречековата история и Мариновата история на българската литература, повече нищичко.” /Д-р Иван Шишманов, „Константин Фотинов. Неговият живот и неговата дейност”, сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. XІ, София, 1894 г., с. 592/. А ние ще прибавим, че даже в знаменитата енциклопедия на братя Данчови от 1893 г., в том ІІ, на с. 1605, липсва името на Фотинов, докато в том І на с. 141 за Иван Богоров е посочено, че е „редактирал първия български вестник „Български орел” /Лайпциг, 1846 г./.
Първият библиограф и историк на нашата журналистика Юрдан Иванов изразява в статията си, посветена на Фотинов в споменатия юбилеен сборник, искрено съжаление, че „сегашното поколение, за което той толкова много е направил, не знае нито портрета му, нито лика му.” Единствените податки около образа на големия родолюбец в тази статия са дадени съвсем лаконично: „Фотинов е бил много учтив господин, обличал се е доста добре, ходил е с бръснати мустаци, говорил е на гръцки и френски, а може би и на руски.”
В същия сборник откриваме и „Една страница от историята на нашето Възраждане, или как нашите бащи и деди работили за пробуждането на нашия народ” от Ив. П. Славейков. От нея разбираме, че когато Петко Славейков, един от малцината живи по това време, които лично са се срещали с Фотинов, „в болезнените си старини” получава покана от редакционния комитет да се включи в юбилейния сборник, вече не може да борави със своето „леко и вещо перо”. Затова той „със слабите си ръце” разравя „ръкописите си, от които не се отделя”, и дава на сина си откъслеци от бележки, в които „случайно се споменува и за дохажданието в Търново на К. Фотинова, който тогава пътувал да събира спомоществования за своята География”.
Срещата е през 1842 г., когато Петко Славейков е бил едва на 15 години. Единственият щрих за външния облик на първосъздателя на нашия печат се съдържа в думите: „В това време дойде в Търново един стар даскал по име Константин Фотинов, та донесе от Стара Загора един друг препис на Българската История, не същата, като тая на Отца Паисия.”
Най-значителни сведения за облика на К. Фотинов откриваме в цитираната студия на проф. Иван Шишманов, написана въз основа на задълбочено и грижливо проучване на кореспонденцията на Фотинов /тогава вече собственост на Министерството на народното просвещение/ и на разговорите му със сестриния син на възрожденеца – Иван Сахатчиев, като при това „Сахатчиев никога не е имал щастието да види вуйка си”. Изследователят сочи част от причините, поради които няма обилни данни за живота на Фотинов: той не е женен и поради това няма „свидетели на челядния живот”; не ни е завещал никакви автобиографични бележки във вид на дневник; много продължително време е далеч от родината; бил е изключително скромен; от живите му съвременници, които са го познавали лично, с малцина е имал по-интимно другарство.
Рали х. Мавриди, на чиято подкрепа се дължи издаването на „Любословие”, е починал. С Н. Тъпчилещов приятелството им не е минавало „границата на общия ентусиазъм за една народополезна работа”. Шишманов счита, че „би могъл и Г. Кръстевич да ни помогне с реконструкцията на Фотиновия лик” и дори предлага на светата екзархия „да изпрати някого от своите чиновници в самото огнище на Фотиновата дейност в Смирна, да разпита за всичко, каквото се помни там за основателя на нашата журналистика. Ще се намерят може би лица, познати и ученици, които не са забравили още дребния, бръснатия, сухия дидаскал Фотияди. Трябва да се поразпита и в славянския метох в Смирна, и в махалата, гдето се е намирало Фотиновото училище.” За жалост полезната и благородна идея на Шишманов явно не е била осъществена, защото до днес не е известно да са постигнати резултати в тази насока.
Така се стига до необходимостта портретът на първия ни журналист да бъде рисуван „като един обобщен образ на наш възрожденец-книжовник”, по думите на Михаил Арнаудов. Когато през 1929 г. професорът /по-късно академик/ съставя шесттомна поредица „Български писатели. Живот – творчество – идеи. Илюстрована литературно-историческа библиотека”, той възлага на художника Борис Стефчев да пресъздаде образа на Фотинов към текста на Георги Константинов, като му направил духовна характеристика и подсказал някои външни черти. Подробности около този първи образ на създателя на нашата периодика издири и публикува възторженият почитател на Фотинов и делото му, журналистът Божко Карабожков. /”Това е моят Фотинов!”, сп. „Български журналист”, 1973 г., кн. 4, с. 32-33/
В същата публикация ще намерим още два рисувани портрета на издателя на „Любословие”. Първият е графика, отпечатана в животописния разказ на Теодосий Анастасов в Библиотека „Велики българи” /№ 19/ през 1936 г., където не е посочено името на художника. Вторият е Фотинов от вестникарските статии, с дълги бакенбарди като консулски чиновник или търговец на стафиди – отново без името на художника и без данни за годината. Следва да се отбележи, че това е вариант, имащ доста общи черти с рисунката на Фотинов, публикувана на с. 3 в брошурата на учителката Елена Дойчинова от VI софийска прогимназия, носеща името на големия възрожденец. Но там не е отбелязана годината на издаване. Подобен портрет на Фотинов дълго време стои закачен на стълбището на същото училище.
Вариации на все този Фотинов, подпрял ръка върху куп книги, е и рисунката на Олга Паскалева на с. 141 в сборника „Строители и ревнители на родния език”, излязъл през 1982 г. под съставителството на Л. Андрейчин и В. Попова. Широко известният скулптурен портрет на Фотинов, който дълги години ни посрещаше на стълбището в Съюза на българските журналисти, е дело на проф. Мара Георгиева от 1947 г. Той според мен носи черти и от рисунката на Б. Стефчев, и от графиката в книгата на Т. Анастасов.
И ето, че в първата илюстрирана история на възрожденския ни печат – книгата „Поява и развой на българския периодичен печат” на д-р Стефан Ив. Стоянов /София, 1936 г./, на с. 26 ни чака изненада – портрет на К. Г. Фотинов, изобразяващ го като сериозен, интелигентен, модерно алафранга облечен мъж към средна възраст, с фес, мустаци и тънки очила /ала Добролюбов/. Възможно ли е това да е образът на основоположника на нашата журналистика?
Голямата дистанция от годините, изминали от публикуването на портрета, ни заставя много внимателно да пристъпим към изследването на този въпрос въпреки законното и горещо желание да стигнем до утвърдителен отговор.
Най-напред нека изясним кой ни предлага този портрет, защото авторът на въпросната книга е почти неизвестен на нашата журналистическа колегия днес. Д-р Стефан Ив. Стоянов е роден на 5 януари 1902 г. в Казанлък. Баща му Иван Стоянов е гимназиален учител, известен с историческите си изследвания и публикации. През 1920 г., след завършване на гимназия във Варна, Стефан Ив. Стоянов става студент по журналистика в наскоро /през 1916 г./ създадения Институт по вестникознание при Лайпцигския университет.
Под ръководството на своя учител проф. Карл Бюхер той подготвя и защитава успешно през 1925 г. дисертацията си на тема „Развитието на вестникарството в България”, непубликувана досега на български език. Така става първият българин – доктор на философските науки за дисертационен труд в областта на журналистиката, защитил титлата си в европейски университет. В подготвяния за печат юбилеен сборник по случай 150-годишнината на българската журналистика разказвам по-подробно за това в студията си „Европейско начало в историята на българската журналистика. Проф. Карл Бюхер и двама негови ученици – историци на българския печат”. Този именно дисертационен труд, разширен и допълнен, става основа на книгата, отпечатана от „Книгоиздателство Хр. Г. Данов ООД-во” 11 години по-късно.
Като възпитаник на немската научна школа, прочута със своята прецизност, дори педантичност, и като ученик на проф. Бюхер, за когото научното дирене се подчинява на строги правила, д-р Стефан Ив. Стоянов едва ли ще публикува портрета на Фотинов, без да е имал сигурни доказателства и убеденост, че това е именно той. Марката на книгоиздателство „Христо Г. Данов” също говори сама за себе си. За жалост в книгата не са посочени нито имената на художниците, нарисували портретите на най-видните дейци на възрожденския ни печат, нито източникът за портрета на Фотинов. От друга страна обаче, както е известно, образните материали „в периода от 1839 г. – появата на фотографията, до 1881 г. – откриването на автотипното клише от Георг Майербах… са били… прерисовка на фотографии” /Божан Тодоров, „Увод в образната журналистика”, София, 1980 г., с. 42/.
Следователно това най-вероятно е именно такава прерисовка на фотография. Но кога и къде е могла да бъде направена тя – в Смирна, в Цариград или другаде? И после, ако това е станало през 40-те години на миналия век, то Фотинов тогава е трябвало да бъде значително по-възрастен. А може би, припомняйки си думите на Шишманов за дребния и сухия даскал, може да приемем, че той е изглеждал по-младолик от годините си? Между впрочем Божко Карабожков също си го представя „мършав, измъчен, имайки предвид отчаяните му призивни думи към читателите” на „Любословие”, израз и „на ревност и жалост по рода болгарского” /Божко Карабожков, „Несекващ извор на вдъхновение и творчество” – ”Българската журналистика навърши 130 години”, сп. „Български журналист”, 1972 г., кн. 5, с. 30/.
Мнението на проф. Шишманов /с. 620/, почерпано и потвърдено от Фотиновата кореспонденция, е, че той е бил „тиха, кротка, но дълбока и енергична, жилава натура”. Всички негови действия носели печата на сериозността. По сърце той бил крайно благ и хуманен. Което особено отличавало Константина, това била неговата извънредна интелигентност. А всичко това определено се излъчва от портрета, предмет на нашите разсъждения.
Интересно тогава, защо такъв прецизен и задълбочен изследовател на нашия печат като проф. Георги Боршуков, който цитира книгата на д-р Стефан Ив. Стоянов в своята „История на българската журналистика 1844-1877, 1878-1885” /София, 1965 г./, не споменава нищо за портрета на Фотинов? В посмъртното второ издание от 1976 г. лик на Фотинов отново липсва. Възможно е проф. Боршуков да е имал резерви към автентичността на портрета, за които обаче не е оставил свои бележки.
Естествено е, че портретът трябва да бъде подложен на експертиза, която би могла да отговори поне на част от въпросите. Възможно е също да бъдат издирени нови данни и факти около публикуването на този портрет на Фотинов и неговата достоверност. Това предполага повече колективни усилия, които, струва ми се, дължим на нашия велик предтеча.
На въпроса това ли е ликът на Фотинов, засега можем да отговорим: възможно е, но не е сигурно.
Вече 150 години ни делят от началото на онзи „пут правши, благополучиши и спасителиши”, който Фотинов откри пред нашия народ чрез създаването на периодичния ни печат. „Смирненският мъдрец”, както сполучливо го назовава Шишманов преди век, успя да вложи „още в корените му благородния подтик и беззаветната обич към народните нужди, които е познавал както малко български редактори…” /Георги Константинов, „Константин Фотинов” в: „Български писатели. Живот – творчество – идеи”, том I, София, 1929 г., с. 188/.
Неговата „вяра жежка” успя да хвърли „луча духовна” и „живи семена в народното съзнанье” /Иван Вазов, „Фотинову” в „Юбилеен сборник…”, с. 47/, които дават плодове и до днес. Преклонението пред великото му дело и горещото му родолюбие може да бъде най-основателен стимул да продължим и обединим усилия за реконструиране на лика на първия български журналист, на големия българин Константин Фотинов.

Leave a Reply