Култура, Новини, Статии, коментари

Три пъти крадат и връщат чудотворната икона в Митрополитската църква

До 1766 г. Самоков е седалище на епархия, която била част от Ипекската (Печката) патриаршия, съществувала от 1577 до 1766 г. Тази автокефална Православна църква е в разцвет под османска власт благодарение на един велик везир от сръбски произход – Мехмед паша Соколович, и покривала освен тогавашните сръбски земи в Източна Босна, Косово и Метохия, но и западните български с Кюстендил, Самоков и колкото и да ни е чудно днес – българското Поморавие чак до някогашната българска крепост и днешна сръбска столица Белград. Под църковната юрисдикция на Печката патриаршия влизали и земите на Трансилвания, големи части от Унгария и Хърватия. Със закриването й през 1766 г. Самоков минава към Цариградската Вселенска патриаршия, в която патриарсите са сменяни (понякога насилствено) през месеци.
Самоков като крепост на българщината тръгва да строи черквата, в която тихо и тайно Христос Вседържител върши чудеса.
През 1711 г. тогавашният самоковски митрополит Нектарий предложил на първите хора да съградят черква. Дотогава митрополитският град нямал свой храм, а най-близката Бельова черква била на три километра. По онова време за ферман-разрешение за строеж на черква се чакало с десетилетия, а възрожденският дух на нашите предци бушувал и не чакал благоразположението на друговерците. Още на следващата година до къщата на владика Нектарий в горния край на българската махала била струпана малка еднокорабна църквица, сгушена между къщите на готовите на всичко да я опазят яки самоковци. За да се влезе в храма, трябвало да се мине през двора на някоя си баба Марица. За конспирация майсторите дори издигнали комин, та турците да мислят постройката за обикновена къща.
Коминът се запазил до 1793 г. – две години след като най-после е издаден ферманът с разрешение да се построи храм с размери 37,90 на 18,95 метра. През 1792 г. самоковци събират средства, цанят майстори, поръчват икони, свещници и необикновено красив иконостас, дело на светогорския дърворезбар Антоний.
Появява се и фигурата на скромния първомайстор на Самоковската иконописна школа Христо Димитров – зографът на чудотворната икона. Той изписва големите икони на кивотите и част от малките на апостолския ред на иконостаса.
Откриването на авторството на чудотворната икона е истинско приключение за изследователя: Христо Димитров избягва всякаква възможност да се покаже като изтънчен майстор, без когото нямаше да е разбираемо изкуството на синовете му Димитър Христов (1796-1860) и по-малкият му брат Захари Зограф (1810-1853). За разлика от Захари, който стига дотам да се зографиса на икона сам и не пропуска да се подпише под изображението, то Христо и големият брат Димитър смятат, че изкуството им е предназначено единствено за прослава на Божието име. За тях каноничният фон на всяка икона е златен или син, за да е ясно, че светостта просиява в Царството небесно. Всъщност подписът на Христо може да се види само върху три икони.
Характерът и необикновената за времената на примитивизма изящност на рисунъка на Христо Димитров се обясняват с това, че първомайсторът е учил иконопис в Света гора Атонска, а по-сетне има податки да е школувал във Виена. В кондиката от 1745 г. се пазят бележки за няколко заплатени на Христо икони, но не се споменава кои. Зографът отишъл отново в Света гора и там според някои доживял края на дните си. Според други е погребан в Пазарджик от сина на Димитър, след като зографисал там храма „Успение Богородично”. Изкуствоведката Елена Попова е написала прекрасната книга „Зографът Христо Димитров от Самоков”.
Чудотворната икона „Христос Вседържител” е сравнително малка, защото е малък и иконостасът, и параклисът, посветен на „Събора на светите Архангели”. Той се намира в храма вляво от притвора. Надпис в долния ляв ъгъл на иконата гласи, че тя е рисувана през 1797 г. по поръчка на Руфет Дулгерски „за душеспасение”. Спасителят е с корона, която заедно с метална ръкавица на десницата е апликирана от бял метал по-късно.
Тази икона често се бърка с Христос Вседържител от царския ред на големия иконостас, която също е рисувана от Христо Димитров, но две години преди по-малката. Тя дълги години е била експонат в музея на Самоков, когато митрополитската катедрала е била заключена за посещения.
До 21 юли 2004 г. за изпитание на вярата на самоковци черквата „Успение Богородично” е била в ръцете на разкола с катинар на вратата, с паднал покрив и течове по стените. С връщането на храма на Българската православна църква и назначаването на 34-годишния тогава свещеник Георги Николов започва възстановяването.
Храмът смайва с красотата си. Застлан е с мрамор през 1899 г. Заедно със светия престол в олтара на параклиса черквата има общо четири престола с вградени мощи, върху които се служи св. Божествена литургия. Централният е посветен на Успение Богородично, южният на светеца покровител на България св. Йоан Рилски, а северният на – св. Харалампий.
Чудесата, извършени от Христос чрез иконата, са известни на малцина. Малкият параклис прави общуването с Бога по-съкровено и предразполага човек да изкаже болката си лично. Православният не вдига шум около Божиите чудеса. Шумотевицата е вредна, може да предизвика суеверие и някои да помислят, че е достатъчно да се допрат до светинята и благодатта веднага ще заструи към тях. Без покаяние не може да има спасение.
Иконата „Христос Вседържител” е крадена три пъти досега, последният път – през октомври 1999 г. И трите пъти е връщана. При първите два случая крадците са застигнати от злополуки и оставали инвалиди. Третия път се случило едно от най-съкровените чудеса – покаянието. Скоро пред вратата на черквата намерили два пакета, в които била открадната икона, но и друга – от черква в Сапарева баня. При иконите имало покайно писмо от крадеца.
Една затворена местна общност почита особено много изображението на Небесния Цар – каракачаните. Те идват кротко да се поклонят, но рядко споделят колко пъти Господ е помилвал болните им чеда, вдигал е хора от смъртния одър и е опазвал семейните огнища.
В храма има и друга чудотворна икона, доближаването до която предизвиква особено вълнение у вярващия. Вляво от царските двери в средата на иконостаса наклонена за целуване и под стъкло грее обковано и украсено с червени камъни изображение „Света Богородица Елеуса” (Милостива, милваща). Веднъж поклонничка забелязала, че по време на молитва кандилото пред иконата започва да се люлее. Не било земетресение. Извикала отец Георги Николов и двамата наблюдавали двадесетина минути кандилото да се полюлява като небесен отговор на сърдечната молитва.

/От в. „24 часа”, с малки съкращения/

Leave a Reply