Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски

Училищният дилижанс

Така беше

От няколко години, но все пак сравнително отскоро, и в Самоков циркулират два оранжево-жълти училищни автобуса, които докарват децата от селата, където вече за съжаление няма училища, в някои от градските училища. С яркия си цвят, който кара другите шофьори да бъдат по-внимателни, те, освен всичко друго, обогатяват и колорита в Самоков и района.
Но сигурно малцина си спомнят, че такова чудо в нашия град е имало много отдавна. Е, не точно като сегашните автобуси, но нещо много подобно, дори по-интересно.
Няма да забравя откриването на учебната година на 15 септември в далечната вече 1959 г., когато започвах втори клас. Вече не бяхме “зайци”, имахме известен училищен опит и гледахме по-уверено и малко надменно новите първокласници. Докато се събирахме за началото на тържеството, което сигурно не е било кой знае колко впечатляващо, пред западния вход на двора на училище “Кирил и Методий” спря странна кола, не знам как точно да я нарека. Нещо като дилижанс, като пощенска кола – зелен фургон, теглен от две мулета, с прозорци отстрани, отзад – врата, също с прозорец и стълбичка. Отпред на специална по-висока капра седеше водачът на мулетата. Над него имаше навес против дъжд и слънце, а зад него – прозорец, за да вижда какво става вътре. А вътре – около цялото пространство – дървени пейки и… пълно с малко смутени деца.
Събрахме се любопитни, чисто облечени и сресани, и с огромно учудване наблюдавахме как тези, около десетина-петнайсет деца, слизат притеснени и внимателни по стълбичките на това чудо на транспорта.
Оказа се, че тези деца вече са ученици в нашето училище, а някои от тях пък видяхме в нашия клас. Живеели в Дезесето, на около 5 км по пътя за Боровец. Родителите им работели там и пак там в малки, но спретнати жилища, живеели. А освен това там учили и като първокласници. В специално подредена стая и с учителка, която пътувала всеки ден от Самоков. Но нямало как, били вече пораснали и учебната програма изисквала повече и специални занимания, та трябвало да слязат в града.
И измислили как. Така всяка сутрин този дилижанс или както повече тогава го наричаха, доколкото си спомням – “платформа”, докарваше учениците в “Кирил и Методий”, а след часовете идваше да ги вземе. По улица “Христо Смирненски” нагоре, край казармите, излизаха на пътя за Боровец и за около 20-30 минути стигаха в Дезесето.
И всяка сутрин, както и след часовете, винаги се събираха любопитни деца, които с малко завист гледаха на тези, които пътуваха два пъти – на идване и на връщане. И се надяваха някога и те да се повозят на този приказен дилижанс или платформа. Защото той си беше като от филмите, като от приказките, нещо, с което можеш да отидеш някъде. Дори далече… Но аз не извадих такъв късмет. А толкова ми се искаше. Но затова пък на сън пътувах, пътувах…
А и конярят, водачът на дилижанса, явно усещайки детските любопитни, учудени и завистливи погледи, се държеше някак си артистично, впечатляващо.
Така беше всеки ден, когато бяхме във втори и дори в трети клас. После вече не помня как точно са се развили нещата.
От онова време обаче помня много добре едно момче, с което и до сега се знаем. Беше тихо и скромно, учеше се добре. Такъв си е и сега Гоше Занев – от няколко години с моторна косачка коси тревата по градинките в центъра. Наскоро го срещнах и нарочно го заразпитвах за оня дилижанс от детските ни години. И той каза това, което горе-долу помнех, но допълни и друго.
След трети клас в Дезесето докарали някакъв стар сръбски автобус. Вярно – малък, но заменил платформата, на която през зимата било трудно да се движи в снега, макар че и тогава всеки ден пътуваше с жадните за наука деца.
Това за автобуса защо го не помня – не знам. Сигурно, защото вече не е бил толкова интересен, не е предизвиквал нито любопитство, нито кой знае каква завист, а освен това по пътищата вече са се движели и други подобни возила.
Но като училищен дилижанс – оня, който караше децата от Дезесето, няма друг. Затова съм го запомнил.
Та без преувеличение сигурно би могло да се твърди, че първообразът на училищните автобуси в България е зеленият дилижанс с двете мулета, който няколко години си изпълняваше съвестно функцията. Много преди сегашните модерни автобуси.
Както и по отношение на читалищата. В Янкуловия сборник една приписка твърди, че в Самоков около сто години преди първите читалища вече е имало нещо такова.

Христо Христов

Leave a Reply