Новини, Читателски, Шарен свят

Хора ли сме или…

Повод да напишем тези редове е поредната вандалска проява в Лаго.
Миналата година там бяха построени две хижички от група ентусиасти. Едната беше близо до реката. Строиха я група младежи. Нарекоха я хижа „Искър”. Буквите бяха изрязани от майстор дърворезбар и поставени на вратата. До вратата бе монтиран дори… домофон.
Вътре имаше покрай стените дървени пейки, покрити с домашни черги. Имаше две големи маси, столове, готварска печка, чайник, съдове…
Е, вече ги няма. Вандали изкъртиха всичко. Шкафчето и столовете намерихме хвърлени в реката. Вратата, печката и кюнците вече ги няма. Прозорците са счупени от нечия пакостлива ръка, а стъклата блестят на слънцето в тревата като сълзи…

Тръгваме за следващата хижичка. Тук е същото. Масата и пейките са изкъртени. Навсякъде по поляната са захвърлени парчета от шперплат със страшно стърчащи пирони. Разкъсан е и найлонът.
На вратата, която се люшка от вятъра, беше написано: „Това е за вас, пазете го” с инициали С. А.
Познаваме този човек. Мнозина го познават. Цялата миналогодишна зима той строи хижичката за нас, за хората, които се разхождат в Лаго.
Но явно някои не милеят за нищо. Защо? И докога такива хора ще вършат всичко безнаказано?
Никой на никого не забранява да ползва тези хижички. В тях можеше човек да поседи, да се наслади на зеленината на гората, да послуша песента на птиците и гласа на кукувицата. Тук можеше да се видят групи хора, дошли да си починат, да хапнат вкусна скара, приготвена на истинска жар.
Всичко това е вече само в минало време. Днес има само развалини.
Защо бе, хора? Кому пречи красотата!?…

Група любители на природата

1 Comment

  1. Благовест Коларов

    Защо бе, хора? Кому пречи красотата!?…Това ми се иска да попитам и аз тези момчета предполагам до 4-5-6 клас, които все още не осъзнават какво вършат. И нашето детство е преминало по тия места, и ние сме си правили колиби да се скрием от дъжда и сме стояли по цял ден край реката. И ние като всички деца сме правили пакости, но толкова време вече е минало и виждам, че думите на родителите остават завинаги в съзнанието ми, макар в момента да не ги оценяваме. Затова е важно родителите да говорят с децата си на тези теми, но едва ли всички ще го направят забързани в ежедневието си. Спомням си случай когато бяхме с приятели във “войнишко”, гората от южната страна на казармата. Качвайки се по баира видяхме художник седнал на камък насред реката да си рисува. Един от нас по луд от всички, хвърли камъче близо до човека и сигурно го е изпръскал с вода. Още тогава не одобрих постъпката му, но и не направих опит да го спра доколкото си спомням. А той беше и по едър от мен макар и почти набор. Не знам как ме е познал рисуващият сред 4-5 деца, но когато се върнах в къщи, баща ми ме посрещна с думите “Защо сте хвърляли камъни по един човек в реката?” Започнах да се оправдавам, че не съм аз, даже казах кой точно е хвърлил камъка, и в този момент зад вратата се показа художника, който се оказа познат на семейството ни. Щях да потъна в земята от срам! Не помня дали е имало шамар, но срама който изпитах тогава още помня. Та и тия дечурлига, които може би нямат и някакъв по сериозен родителски контрол, би могло чрез по големите и разумни батковци да култивират в себе си едно по друго отношение на уважение към усилията на другите и заобикалящият ги свят.

Leave a Reply