Живот, Новини, Читателски

Хора-човеци

Параклис “Свети Илия” над Алино

„Цяла България съм обиколил, такова чедо не съм срещнал…“

Тук пиша за хора – истински човеци, с благи души, благородни, отзивчиви, услужливи, състрадателни, внимателни…
Такова чедо, ако използвам мисълта, с която започнах, е Елена Шуманова. Тя е моя ученичка, а сега ми е като дъщеря. За радост ми е и комшийка. Дели ни само 4-метровият път.
Нея мога да я нарека героиня. Остана много млада вдовица. Струпаха й се всички грижи за семейството, свекър, свекърва и две деца – момчета, едното от които беше в юношеска възраст. Най-лошото беше, че на свекъра й бяха ампутирани и двата крака. Наложи се да го гледа шест години, защото и свекърва й умря преди него. Не й стигаха тия грижи, но трябваше да мисли и за родителите си. Не се мина година-две, след свекървата почина и баща й. Изпрати и майка си. Дойде ред и на дядото и завърши със зълва си – общо шест човека. Дълги години беше в траур. Направи едва ли не пътека до гробището. Но не се отчая. Успя да опази себе си и семейството. Днес с радост и себеотрицание посреща и изпраща децата си, роднините си и други гости.
Думите, с които започнах разказа си, са на един ботевградчанин, търговец на свине. Когато гледахме прасета, той ни снабдяваше. Една година Елена позакъсня малко от работа и когато той я попита дали ще купува, тя му отвърна, че първо ще пита татко си. Получила разрешение, се върна и каза, че той е съгласен. Търговецът се качи в камиона, избра едно прасе и й го занесе. След това влязъл при свекъра да го види и останал изумен. Какво са говорили, не знам, но като излезе, дойде при нас и каза: „Цяла България съм обиколил, такова чедо не съм срещнал…”
Споменах, че тя ми е като дъщеря. Започна да се грижи за мен още след смъртта на съпруга ми, аз бях почти неподвижна. Преди да отиде на работа сутрин идваше и хранеше животните. Това продължи два месеца. Такава роля изпълняваше и братовчедка ми Лиляна Клисуранова, която също бе магазинерка. Тя идваше вечер. Ходеше първо на гробищата, след това се връщаше, хранеше животните и тогава отиваше на работа. Благодарение на тези две жени не се наложи децата ми да взимат отпуск, бяха спокойни. А беше през зимата – февруари и март. През февруари натрупа и доста сняг…
…През живота си преживях много неща, както всеки човек, и хубави, и лоши, но никога не съм била сама. До мен постоянно е сестра ми Тинка Чавдарова. Нейната помощ е безгранична. Тя съпреживява всичко с мен.
Децата ми също са много внимателни и грижовни. Всички се стараят според силите си да ми помагат. Много съм доволна и от комшийките. Те също се стараят да ми облекчават самотата, като често ме посещават. Имам чувството, че всички, които ме познават, ми желаят доброто, макар че то не идва.
…По време на тази коварна самота какви ли не спомени се връщат в главата на човека, а при мен те са свързани най-много с учителстването. 38 години бях учителка. Учениците, забили поглед в мен, очакваха да ги погледна, да им се усмихна, някого да погаля. Такива бяха особено първолаците. Това са незабравими преживявания…
И днес, в залеза на живота, някои мои ученици не са ме забравили. Много от тях ми се обаждат по телефона, изпращат ми поздрави, поддържат връзка с мен. Най-активни са учениците ми от набор 1950 г. Те празнуват редовно кръглите си годишнини. Не ме забравят и мен. На тяхната сегашна сбирка по случай 70-годишнината им не можах да отида, но каква беше изненадата ми:
Бях седнала навън, малко на слънце, когато гледам – пред вратата спират коли. Че като почнаха да влизат – с торби, с букети и весело настроение. От очите ми потекоха порой сълзи; добре, че не получих инфаркт от вълнение. Решили да ме изненадат…
Това са същите мои ученици, които ме послушаха и благодарение на тях възстановихме забравеното светилище /оброчище/, може би съществувало още преди раждането на Христа – „Свети Рангел” /Архангел Михаил/.
Че е много древно това светилище, имаме доказателство. Това е гранитният саркофаг „Момата”, който е на 1700-1800 години, останал от римско време.
Преди пет години – през 2015 г., тези ученици също ме изненадаха. Направили чешма на аязмото, построили малко параклисче и на празника – 8 ноември, поканили свещеник, направили курбан. Така там се състоя първият подобен празник след 50-60 години забрава. Ядрото на тия мои ученици са Кремена Рогачева – избрана за отговорник, и помощниците й Малинка Симова и Тодор Чифлиджанов.
Кремена се върна след пенсионирането си на село. Тя често ме посещава. Не знам с какво съм заслужила нейната обич, но през януари, когато имаше рожден ден, ето какво бе измислила нейната умна глава:
Към обяд се чука на вратата ми. Влиза Кремена, а след нея – снаха й. Натоварили се с торби. Дойдоха да празнуват с мен рождения ден. Не заслужава ли този жест да се полее със сълзи!?…
Живи са 14 ученици от този клас, останалите 14 са починали.
Ето списък по азбучен ред, който ще е последен – не в дневник или тефтер, а в моята тетрадка: Винка Караджинова, Генка Дойнова, Ганчо Гергинов, Гюлка Дойнова, Иван Дудин, Иванка Волева, Копринка Караджинова, Лиляна Шуманова, Мара Волева, Митко Дудин, Надка Брейчева, Райна Чалъкова, Тодор Чифлиджанов, Кремена Рогачева
Изказвам голямата си благодарност на всички – на тези, за които писах, и на онези, които не съм споменала, мои ученици и близки, които продължават да ме обичат и да ме уважават. Отново най-много благодаря на ежедневната ми благодетелка и моя ученичка Елена. Сутрин ме отключва, вечер ме заключва, каквото трябва – набавя и оправя, подготвя всичко необходимо, а ако се наложи, идва и през деня.
Вече съм на 8 х 10 + 7, но не се отчайвам. Аз съм една щастлива нещастница. Жена и майка, която може да се гордее със своето поколение.
Всичките ми деца са висшисти, с добро образование и престижни професии. Но най-голямата ми гордост е внучката ми, която е лекар в Германия, доктор на медицинските науки, тя е обречена да помага на хората.
Децата ме съветват да живея и да не мисля за най-справедливата съдница за всички. Тя не дели никои на бедни и богати…

Надежда Карушева

Leave a Reply