Христо Мазнев на 100 години кара колело и цепи дърва

Нашият съгражданин Христо Мазнев навърши в събота, на 7 октомври, 100 години! Дай Боже всекиму, както се казва! Но случаят с бай Христо е по-особен. Има и други люде, живели цял век /макар и, да си признаем, твърде рядко/, но вече на легло или пък трудно подвижни, почти не виждащи, с които и общуването е доста трудно. С бай Христо обаче и комуникацията е по-лесна /макар че има все пак известни проблеми със слуха/, а и самият той има такъв жизнен, бих казал, вид, че на пръв поглед едва ли ще му дадеш повече от 80 години.
„Цепи дърва, подрежда ги”, споделя дъщеря му Юлия. Самият той пък доверява, че само допреди един-два месеца карал колело. „И сега ще се кача”, казва. Все пак, по думите му, малко се съмнява дали ще може да пази равновесие, докато кара.
Когато пък излязохме за снимка навън, пред къщата му над „Легето”, стана ясно, че сам е направил пейките наоколо. „Прекопавам градината, садим домати, арпаджик…”, допълва бай Христо.
На времето бил един от малкото висшисти в Самоков. Завършил през далечната 1940 г. Висшето училище по финанси във Варна.
Интересна е биографията му и преди това. През 1934 г. го изключват от самоковската гимназия „като комунист”. „А аз никога не съм бил комунист – нито тогава, нито след това”, пояснява столетникът. Бил със социалистически убеждения, но когато през 1948 г. социалдемократическата партия се слива с комунистическата, се отказва от партийно членство.
Когато пък го изключили от самоковската гимназия, продължил образованието си в Първа мъжка гимназия в София. След това станал студент в морската ни столица. По-късно като финансист работил в Поморие. В банков конкурс от 800 участници от страната се класирал на шесто място. Искал да работи в Бургас /където имал близки/, но тъй като там нямало свободен щат, го изпратили в Поморие. След година се завърнал в Самоков.
През войната бил мобилизиран към Щаба на армията. Отговарял за хигиената, но и на първата бойна линия бил. „Стигнахме накрая австрийската граница”, връща се над 70 години назад, в миналото, бай Христо. Паметта му е запазена, спомените са пред очите му.
Той сега е най-възрастният фронтовак в града ни. Когато скоро след 89-а се образувала организация към Съюза на ветераните от войните в Самоков, фронтоваците в града и района били близо 1300 души, избрали тогава Христо Мазнев за председател на Ревизионната комисия. „Сега сме останали 15-20 човека”, замисля се столетникът.
В трудните години след 1944-а бил заместник-комисар в местното комисарство, където се разпределяли храните и облеклото. „Лоши времена бяха. Беднотия!… Всичко беше с купони. Не достигаха продукти, дрехи. Трудно беше един-два метра плат да вземеш, за да си ушиеш нещо. Всеки има нужда, всеки иска, а като няма…”, кахъри се и сега Христо.
На всичко отгоре комисарят бил отстранен и около две години Мазнев, като заместник, изпълнявал и неговата длъжност. Можем само да си представим колко време, усилия и нерви му е струвало всичко това…
Две години бил счетоводител във „Винпром”. „Но и тогава не пиех, най-много по една бира”, припомня си Христо.
През 1950-а станал първият управител на самоковската месоцентрала. Работил и в две банки – Инвестиционната и Земеделската. Но най-много време – около 20 години, се задържал като шеф на счетоводството на самоковските училища към Общината. „Няколко кмета смених през това време”, спомня си с усмивка дълголетникът. Десетина години накрая работил и като финансов ревизор в Софийска област /по онова време – окръг/.
Малко като приказка звучи и битието на неговия род. Потеклото му е от Кукуш. Дядо му бил с революционни разбирания, борец за освобождението на Македония от турците. В неговата къща самият Гоце Делчев организирал събрания, срещи. Бащата и майката на Христо – Иван и Невена, пък тръгнали като бежанци направо от лозето само с едно магаре, с големия му брат и със сестра му, която тогава била бебе. Установили се в Самоков. Започнала новата война – Първата световна. Баща му – на фронта. Няма хляб, няма дори царевично брашно. Майката заменяла чаршафи по селата за малко брашънце… По-късно бащата се замогнал. Като занаятчия преработвал кожи и вълна. Купил къщата на проф. Васил Стоин на ул. „Манастирска”, малко над Чорбаджийската фурна. След години пък самият Христо си построил къща малко по-нагоре…
Общо трима братя и сестра имал. Всички отдавна са си отишли от този свят. Христо и Христина се оженили през 50-те години. Родили им се дъщеря – Юлия, и син – Иван. Юлия е завършила английска филология и дава уроци. Синът пък е известен лекар-кардиолог, специалист по спортна медицина, доцент и декан на факултет в Медицинския университет в столицата. „Много се грижи за здравето ми, 11 операции съм претърпял, дава ми съвети, в събота, като си дойде в Самоков, зарежда хладилника с продукти”, хвали сина си бащата.
Внучката – Мария, е консултант в Германия, в Кьолн. Има си син – Николай, който е правнук на Христо и Христина…
А на какво се дължи все пак дълголетието му? „Не съм прекалявал с нищо през живота си, всичко е било умерено, въздържал съм се от крайности. Като студент пушех по малко, но после престанах. По време на войната с германците ни даваха на фронта по осем цигари на ден. Аз ги раздавах моите на другарите… Не спазвам сега някаква особена диета. Обичам да се движа, да съм сред природата. Когато се пенсионирах и докато станах на 95 години, всеки хубав ден отивах на Ридо – разхождах се, събирах шишарки…”
Една година дори си записвал – оказало се, че цели 80 пъти през годината е бил на Ридо!
И сега ходи из квартала, до магазина. Само когато тръгне на по-голямо разстояние, взима бастун.
Роля вероятно играе и наследствеността – баща му починал на 92 години. Синът пък и сега чете, дори, ако е по-едър шрифтът – и без очила. „Какво четеш?” – любопитствам. Очаквам да ми покаже например някакъв вестник, а той ми сочи книга с разказите на Йордан Йовков…
Връщайки се в спомените си, ме убеждава, че България през 30-те години е била на 6-о място по жизнен стандарт в Европа, че сме имали 12 млн. овце, 2 млн. едър рогат добитък…
„Да избират добри управници, за да вървим напред”, това пък отговаря бай Христо, когато на раздяла го питам какво ще пожелае от висотата на цял век на своите съграждани.