История, Култура, Новини, Статии, коментари

Христо Максимов – даровит и безкористен училищен деятел, публицист и писател

150 години от рождението на Христо Максимов – даровит и безкористен училищен деятел, публицист и писател

На 13 февруари /по нов стил/ се навършва точно век и половина от рождението на Христо Максимов.
Макар и живял само 35 години, бележитият ни съгражданин остава в историята българска като основател на педагогическия печат и неуморим деятел на учителското движение и сдружаване, като поет и писател, като журналист и публицист, като обществен деятел, който произлиза от бедните слоеве на народа и непрекъснато и всеотдайно се старае да просвещава този народ и да му помага да облекчи тежкото си положение. Затова и паметта за него е жива и днес – 115 години след ранната му смърт.
Името на големия българин и самоковец вече 107 години носи училище в родния му град, чийто двор краси и паметник на патрона. Училището, което е със 177-годишна история /а сградата е издигната през 1925 г./, е носител и на златния почетен знак на Самоков.
По случай 150-годишния юбилей на Христо Максимов тук поместваме статиите „Всеотдаен просветител” на Атанас Ат. Мандаджиев-младши и „Ах, кога ли зора ще изгрее?” на Стоян Бучов. Двамата самоковски учители, отишли си неотдавна също от този свят, са познати и като изследователи на живота и делото на Максимов.

Всеотдаен просветител

Христо Максимов е роден на 1 /13/ февруари 1867 г. в Самоков, в бедно семейство. След като завършва местното трикласно училище продължава да учи в Кюстендил, където завършва пети клас. След това обаче кюстендилското училище се премества в Лом, а бащата на Христо се разболява. Останал без издръжка, младежът се завръща в родния си град и започва да се самообразова. Жадно чете руска литература. Става учител в Самоков. Публикува и първите си стихотворения под псевдонима Мирчо. Скоро след това е уволнен заради идейните си убеждения.
По-късно е назначен за учител в Асеновград /Станимака/. Там преподава две години и отново е уволнен. Вече обаче е успял да издаде първата си стихосбирка – „Нова гусла”.
След Асеновград младият Христо заминава за Пловдив и първоначално постъпва в книжарницата на Д. В. Манчев, а после поема редактирането на сп. „Дума”, издавано от Н. Ф. Чипев. Издава с голяма любов и старание четири броя. Публикува преводни статии, свои стихотворения, първия си разказ „През месници” – с тематика из живота на народа. Отпечатва и първата си статия по проблеми на учителството – „Мисли за педагогическото възпитание на нашите педагогически училища”.
Убеден в своите възможности, Максимов събира около себе си сътрудници и другари и образува дружество „Селски приятел”. Започва да издава сп. „Целина”, целта на което е „да даде на читателите си простичка, ала здрава, полезна и евтина умствена храна.” В „Целина” публикува освен стихотворенията си, своите разкази с тематика от бита на народа и по една публицистична статия във всеки брой.
Назрява обстановката за създаване на педагогическо издание. Така се ражда сп. „Учител”. В уводната статия на първия му брой Максимов публикува статията „Първата дума”. Той начертава за „Учител” широка програма с дванадесет “отдела”, като започва с „училищна белетристика” и завършва с „другарска беседа”.
Създаването, уредбата и разпространението на списанието, поддържането на тесни отношения със сътрудниците изискват средства. Максимов установява, че само от литературната работа не може да се живее. При това той трябва да издържа и болния си баща, старата си майка, малки братя и сестри. Затуй през 1892 г. отново става учител – този път в частното френско училище в Пловдив. В днешно време изглежда невероятно как е могъл да се справя с този троен товар – издател и редактор на две списания и преподавател по български език във френски колеж. Освен това успява да увеличи обема на сп. “Учител”.
В средата на 90-те години на 19 в. се заражда движение, което е предтеча на учителските синдикати. Максимов е изпълнен с радост и започва да издава вестник – „Учителска дружба”.
Трудно е да си представи човек каква енергия, желязна воля и нерви е притежавал този мъж, за да може да издържи! “Нормално да живее”, така са го съветвали негови близки и приятели. Те са виждали как той, макар и млад, започва да линее и въпреки това нито за миг не намалява темпото на любимия си творчески труд. Дори компетентната лекарска диагноза не е в състояние да го накара да се откаже от избрания път!
Заболява и умира жена му Добра. Христо остава сам да се грижи за единствената си рожба. В тези тежки дни той издава „Сборник на педагогическото обществено списание „Учител”. Първата книжка – „Икономическата оценка на народното образование”, излиза през лятото на 1899 г.
По същото време талантливият писател и журналист изпълнява едно от най-големите си желания – премества се от Пловдив в София, за да може да живее в самия център на обществено-политическия и културния живот, по-добре да следи проявите в училищното дело.
В столицата веднага се заема да издаде справочна книга – алманах, която да съдържа сведения и наредби за съвременното образователно дело, важни данни и документи из историята на българските училища от самото Възраждане. През 1900 г. е издадена първата книга на алманаха – том с голям обем, красиво подвързан, който съдържа огромно количество материали, напечатани с дребен шрифт. Целият печат отбелязва книгата с радост. Алманахът по това време е единственият и незаменим справочник за всеки учител, за всички, които се интересуват от училищните работи. Според историците този том се превръща в най-скъпата съкровищница на славното и светло зараждане на родното образование.
Тогава, когато трябва да се чувства истински щастлив, Максимов се разболява. За алманаха е похарчил много пари. Направил е големи дългове, а не може да ги погасява. В такова състояние неуморимият деец започва отново да издава „Учител”. Любимият труд му дава нови сили. В духовен подем написва един от най-хубавите си разкази – „Клетвата на Мълчанова”. Помества го в първите две книжки на обновения „Учител”.
Започва да издава и селскостопанското списание „Целина”. Едва сега Максимов вече се чувства писател. И отново има идея: за да „събужда” чрез учителите широките народни маси, за да доближи училището до семейството, той създава сп. „Просвета”. До края на живота си издава от него седем книжки.
Най-ценното в литературното творчество на Максимов пък са неговите разкази, събрани в книгата му “Тъмен свят”.
Приятели, почитатели и сътрудници издигат кандидатурата на Максимов за училищен настоятел. Той е избран. Всеотдайно обхожда училищата, посещава уроци на учители, набавя учебни помагала.
…През мъглив студен ден отива да преглежда нови чинове в хладна изба на столично училище. Там престоява с часове, простудява се, силна треска и висока температура го повалят на легло. И Христо Максимов тихо угасва на 13 април 1902 г. – едва на 35 години.

Атанас Атанасов Мандаджиев – младши

Ах, кога ли зора ще изгрее?

Христо Максимов не свети с фалшивия блясък на помпозната представителност, с титли и звания, а е скътан в народната памет заради благочествия му живот и всеотдаен труд за извисяване на народния дух чрез обучение и просвета. Затова в плеядата от просветни радетели и духовни труженици сияе и името на писателя, публициста, дееца на народното учителско движение, видния самоковец Христо Максимов.
Роден във възрожденската епоха, той живее кратък, но бурен и смислен живот. Будният му дух и непримиримост към обществените злочестини не остават незабелязани от самоковските властници и той е уволнен и прокуден. В Асеновград и Пловдив се отдава на книжовна дейност. Издава списания, организира дружество. На страниците на сп. „Целина” излива и най-хубавите си мечти за бъдещето на своя народ:
„Твърдо вярвай в бъдещето, то е светло, славно
и то не мяза на днешното, то е идеално.”
В своите издания той предлага модели на учебния процес, на училищната организация. Оттам гърми и зовът за безкористен учителски труд:
„Далеч от нас богатство,
награди и хвалби,
далеч от нашто братство
безчестните борби!
Кой е ленив да
бяга из наште редове –
нас цел висока, блага
на подвиг ни зове.”
Повече от 15 години Максимов пише стихове и разкази, публицистични статии и литературни бележки, редактира и издава списания и сборници; буди в обществото чувства за задружност и “обич към простата маса”, за “борба с мрака, невежеството и немотията”. Тези идеи отекват и в гласовитата му “Гусла”:
„Тъмно, пусто навсякъде е, мрак царува,
черен мрак земята покрива…
Нито една звездица надежда
не блещука горе на небето…
Ах, кога ли зора ще изгрее?”
В името на солидарността страстно зове будната българска интелигенция и младеж:
„Братко мой, да те плени тъмата –
за тежка борба се приготви…”
А от името на цялото учителство гръмогласно призовава:
„За работа сме жадни,
о, дайте ни дела!
Да пръснем ний сме длъжни
вековната мъгла.
Целта ни е висока,
о, дайте си ръка!
В гърди ни сила блика,
напред в борбата света!”
Наистина мигновение е от историята ни 35-годишният съдържателен живот на Христо Максимов – добромисленик и безкористен народолюбец. С голямото си сърце той прави всичко, за да бъде и днес чудесен пример за следовниците си.

Стоян Бучов

Leave a Reply