Култура, Новини

Чествахме 200-годишнината от рождението на Лермонтов

На 15 /3/ октомври се навършиха 200 години от рождението на Михаил Юриевич Лермонтов. Годишнината на големия руски поет бе отбелязана на 21 октомври от членовете на два клуба в града – Руския клуб и клуб „Малахит” – самоковската структура на Федерацията на руските съотечественици в България.
Да говори за живота и творчеството на Лермонтов бе поканена скъпа гостенка. Чрез руската федерация у нас поканата прие и се отзова на тържествената вечер една обаятелна руска жена, общественик и писател – Светлана Светлова–Туриаре /мнозина наши съграждани я познават от предишното й посещение в Самоков, когато представи книгата си „Войната през погледа на едно дете”/.
Невероятното голямо и по обем е написаното от Лермонтов в едва 12-годишния му кратък творчески път – 400 стихотворения, около 30 поеми, 6 драми, 3 романа. Големият творец се изявява и като художник.
Любов и почит към личността на поета, възхвала и преклонение пред творческия му гений – така в няколко думи може да се обобщи беседата, която бе подготвила Светлова. Беседа, която по-скоро приличаше на  завладяващо литературно представление, изпълнено на топъл, напевен руски език, много чувствено и емоционално.
Богатата биографична фактология за един рано прекършен 26-годишен живот бе разказана като красив и тъжен роман. И в него на точните им места, с конкретното им предназначение и замисъл бяха рецитирани едни от най-силните – нежни или бунтовни, лермонтовски стихове.
Признанието и благодарността си за незабравимата вечер, която им поднесе гостенката, домакините изразиха чрез искрените си чести ръкопляскания и дарявайки я с цветя и сувенири.
При тази тържествена обстановка Св. Светлова връчи членски карти с номера 88 и 89 на най-новите членове на Руския клуб. На раздяла и с пожелание за нови срещи заедно с всички скъпата гостенка пя чудесната песен за „нашата” Мальовица.

С. Александрова

Кръст на скалата

В кавказкия проход аз зная скала,
где само орелът размахва крила;
над нея кръст дървен огънат стърчи,
под бури и дъжд той изгнива, мълчи.
Години изминаха тук без следа,
откакто се той отдалече видя;
и сякаш протегнал ръцете си бе
да хване мъглите в туй вечно небе.
Да можех да стигна в долината сам,
как бих се и молил, и плакал аз там…
Бих хвърлил веригите земни без жал,
на бурята брат бих се сам назовал!

Leave a Reply