Новини, Статии, коментари, Туризъм

Чий е Боровец?

На този въпрос се мъчех да си отговаря след продължилата два часа и половина среща за обществено обсъждане, предшестващо обявяването на международен конкурс за план за по-нататъшното развитие на курорта и специално на централната му част – т. нар. златен триъгълник. На срещата на 29 юни в читалище-паметник „Отец Паисий” се изказаха доста мнения, поставиха се въпроси, имаше предложения, прескачаха искри в търсене на истината, но мисля, че накрая много от участниците, ако не всички, останаха неудовлетворени.
Да, предстои подобно обсъждане и в София, тепърва ще се работи по темата, местната власт заслужава поздравления за това, че поставя проблема пред обществеността и специалистите и то не само в страната. Но защо присъствието на самоковци на обсъждането бе все пак не толкова масово. И защо конструктивните становища и препоръки се брояха на пръсти?
Да, в залата бяха и участваха активно в разискванията стопаните на къщички-заведения в курорта, тъй като става въпрос за хляба им, а мнозина от тях са и допринесли за развитието на Боровец, но къде бяха останалите самоковци?
Да, казваме, че Боровец е самоковски, че е на територията на общината, само на десетина километра от града ни, но чувстваме ли курортът като свой? Жестоката истина е, че хиляди самоковци от години не са стъпвали на Боровец и че ако отидат там, ще помислят, че едва ли не са на чуждо място. Причините са много – и политически, и икономически, и психологически, но така или иначе това е ситуацията.
И си спомням времето през 50-те и 60-те години, когато пеша ходехме и се връщахме от Боровец или се тъпчехме в рейсове, камиони, шейни, файтони, за да видим поредните успешни изяви на Пепо и Михо, на Мачката и Варошката, по-късно на малкия Пепи и на десетки други наши съграждани, които блестяха не само по рилските писти, но и по Витоша, в Пирин и Родопите, а и на олимпиади и световни първенства.
Спомням си какъв кипеж беше в града ни в края на 70-те и началото на 80-те години, когато на практика се изгради новият Боровец с многобройни хотели, нови писти, кабинкова въжена линия и други съоръжения; спомням си хилядите трудови дни, в които участвахме всички – от кмета на града /по онова време – Методи Паунов/ до последния работник; спомням си оня зимен празник, когато на Ястребец 50 хиляди души /между които хиляди и хиляди самоковци/ приветстваха от все сърце белия керван на планетата, воден от звезди и легенди като Стенмарк, Жирардели, Жиров, братята Фил и Стив Мер, Крижай, нашия Пепи Попангелов…
Това славно, бих казал, време сигурно никога няма да се върне, но ние сме длъжни не само да не забравяме какво е било, но и да мислим какво можем да направим за днешния ден. А и за утрешния.
Хората в съседни региони постигнаха много и в някои отношения в сферата на спорта и курортното дело ни изпревариха, но това все пак не бива да бъде само повод за песимизъм или за подигравки. Нищо не пада даром. За да имаш, трябва да дадеш. Трудно е да се говори в днешно време за ентусиазъм, но мисля, че и сега има кадърни, способни и свестни нащи съграждани, независимо дали живеят в Самоков, в столицата или в чужбина. Не си ли помогнем самите ние с идеи и с работа, ще продължаваме вода да газим и жадни да ходим.
Сега отбелязваме 120-годишнината на Боровец, но не всички сигурно знаят, че това летоброене се смята от онези години в края на 19 в., когато не друг, а Самоковската община решава да се построят в тогавашната местност Чамкория първите „къщи за гости”, казано на съвременен език. Сега Общината пак прави опит в условията на 21 в. да стимулира развитието на курорта след около две десетилетия, през които нямаше с какво особено да се похвалим. Без участието на обществеността обаче, на гражданството, Боровец едва ли ще бъде това, което си представяме и искаме. Както и във всяка друга дейност обичайните оплаквания и прехвърлянето вината на други няма да са ни от полза, ако Боровец не е в душите ни и ако не се чувстваме като самоковци поне малко отговорни за неговото състояние и бъдеще.

Тодор Попов

Leave a Reply