Култура, Новини

Чудото „Понякога”

Яна Василева

Размисли

Нищо не е винаги. Всичко е понякога. Каква истина! Колко тъга! И колко красота…!
Тъжно е да си спомняш за нещо изживяно, което не може да се повтори. Красиво е да изпиташ нещо съвсем различно и необикновено.
За добро ли е или за лошо тази истина? Дава ли ни сили или ни ги отнема? Само минало ли е или има и кураж да гледа към бъдещето? Колко важна е за нас самите и способни ли сме доброволно да й се подчиним?
Първо – ако можеше всичко да е винаги, това означава, че постоянно всичко ще бъде еднакво и няма да има никаква разлика. А това е страшно! Нали най-много ни уморява еднообразието… Защото дори и да имаме най-силните моменти, няма да има с какво да ги сравним, за да ги усетим. Т. е. стигаме до мисълта, че е добре от време навреме нещата от живота да са различни. А като че ли мисълта, оптимизмът, мечтата, че могат да се променят, ни дават надежда и сила да си представим бъдещето.
Често си мислим, че има моменти, които никога повече няма да се повторят. А те са били толкова хубави и омайващи, че ги искаме пак. Съзнанието обаче безпогрешно ни напомня, че са в миналото ни. Това не ни ли прави едновременно богати и ощетени?! От една страна ни се е случило нещо незабравимо, от друга – няма как да го върнем. Въпреки меланхолията, която може да ни донесе, то си остава все пак скъп спомен.
Независимо от всичко това съвсем не означава, че някога, на друго място, с други хора, животът няма да реши да ни изненада по подобен начин. Стига сърцето да е отворено, стига душата да го иска.
И може да не е нещо толкова специално. Та дори и в един разговор може да се крие магия – ако той е откровен, добронамерен, интересен, с взаимно разбиране. И магията тук не идва от самия разговор, идва от човека. Този, който е съумял да опази доброто и красивото у себе си, а духът му продължава да е жив и търсещ. Тази комбинация е изключително одухотворяваща.
Като се замислим – нещата, които карат дъха ни да спре, са все човешки изобретения, идеи, думи, пожелания, постъпки…. Останалото е Бог, вселена, природа – непроменящо се, вечно. В нашия случай обаче ние говорим за промени, за нещата, които се случват само понякога. Затова те зависят преди всичко от човека, от нас самите, които имаме силата да предизвикаме чудото.
Не е ли чудо църквата „Света София” в Истанбул, например?! Величествена, огромна постройка, изпълнена с чудни икони, която те кара наистина да затаиш дъх. А е дело на хора, обединени от една идея и вярващи в нея. Години са нужни, за да бъде завършена, воля, постоянство и безотказност. За да могат след това други хора да се докоснат до чудото.
А чудото… то започва от самото ни раждане. То е най-голямото чудо! От там нататък се случват и други, но с участието на нас самите. Всеки сам допринася за блясъка на собствената си съдба. Понякога… И колко хубаво е това. За да си винаги в очакване!

Яна Василева

Leave a Reply