Щастлив е този, който е щастлив и в старостта!

Не си спомням от кого е тази мисъл, но ми хареса и реших с нея да започна този разказ за пътуването и срещите ни с български и сръбски пенсионери. Начело с Надя Касабова, членове на софийски пенсионерски клубове, певици от хор „Планинарска песен”, моя милост и още трима самоковци потегляме на път.
Първата ни спирка е Белоградчик. Предишният ден е валяло, затова има мъгла, която от време на време се вдига, и имаме късмет да се насладим на невероятни гледки – скални фигури, които всеки може да оприличи на хора и животни. Създателят на света е изсипал на това място нещо, което само той може да моделира заедно с водата, вятъра и слънцето. Хайдут Велко, Мадоната, Ученичката, Мечката, Монасите, Конникът, Сватбата, Турист с раница на гърба… Не бих могла да изброя всичките фигури, които привличат погледа, но ще разкажа една от легендите – за Мадоната:
Преди векове между Белоградчишките скали имало два манастира – мъжки и девически. В Девическия се била замонашила сестра Валентина. Черните дрехи и расото не могли да скрият красотата й. Млад овчар – Антон, всеки ден прекарвал стадото си покрай манастира, свирел с кавала и изпращал въздушни целувки чрез мелодиите. Една нощ Валентина се спуснала с въже на земята. Антон тръгнал с коня да я пресрещне. Но монасите усетили какво става и хукнали да ги стигнат. Господ, който бил свидетел на тази изпепеляваща любов, изпратил буря, гръм и огън на земята. Метохът се сринал. Всички се вкаменили. Валентина се превърнала в Мадона, Антон останал вечен сред другите скали…
Е, не са ли такива вечната любов, силата на чувствата, привличането между мъжа и жената!?… Останали двамата завинаги в човешката история, макар и вкаменени.
Огромните скали, пропастите между тях, орлите, свили гнезда току под облаците, шарената черга на есенната гора – това трябва да го види всеки!
Нашите домакини едва ни откъсват от съзерцанието на прекрасните гледки, за да ни отведат в ресторанта. Техният пенсионерски клуб носи името на Мадоната и в него членуват 170 души. Две трети са жени, но председателят е мъж – Симеон Илиев. Той ни разказва за културната дейност на клуба, за спортните прояви, здравните беседи и многото други изяви.
„През 2014 г. ще отбележим 35-годишен юбилей и имаме идея да проведем международен шахматен турнир. Имаме приятелски отношения с много клубове от страната, както и с клубовете в Зайчар и Княжевац в Сърбия”, споделя Илиев.
От 15 години пенсионерите пеят стари градски песни, а от 9 месеца имат и състав за фолклор. Много активно се включват в дарителски акции. Преди години и Надя е идвала тук, заедно с пенсионери – в местния дом за сираци…
Разделяме се с нашите нови приятели и потегляме към Видин. Есен е, реколтата вече е прибрана и по полето са само тракторите, които подготвят чернозема за есенните култури. Ята врабчета, гарги и врани кръжат над тях, а природата се готви за зимните снежни дни.
Видин, Бонония, Бдин и историята на трите сестри Вида, Кула и Гъмза!… С това се запознаваме при влизането ни в областния център. Св. Димитър е бил избран за защитник на града, в който турците са построили казарма на кръст – Кръстатата казарма. Интересна е Джамията на Пазвантоглу, защото на върха на минарето вместо полумесец е поставено сърце. Това е в памет на любимата му майка. Старите турски конаци също сега за музеи. Тревата е още свежа, а пъстрите листа се стелят върху нея и я правят още по-красива.
Навлизаме в средновековната българска крепост /строена в края на 10 в. върху основите на римска крепост – Бонония/, когато Бдин е столица на видинското царство, в чието владение е бил и сегашният сръбски град Зайчар.
За голяма приятна изненада се срещаме с един творец, талантлив мъж и шегаджия – Александър Пройнов. Той е изложил в естествена обстановка красиви пластики, бижутерия, живописни платна, икони. Сашо е от София, от 14-годишен се занимава с цветни метали. За 22 години е направил 17 изложби в чужбина, а в България казва, че са над 800… Тази, с която посреща туристите, е с участието на автори от цяла България. Преди години е щял дори да стане зет в Самоков, но нещата нещо се объркали…
Разглеждаме и изложбата „Историята на виното от Освобождението до наши дни”. Запалваме свещичка в малката църковна зала. После с нетърпение се изкачваме по стъпалата на отбранителните кули и пред нас заблестява на слънцето като голяма люспеста змия великата река Дунав. В далечината се белее и новият мост, свързващ ни с Румъния.
Реката е дълга 2850 км, широка на места 800-1000 м. Извира от Шварцвалд /Германия/ и минава през седем държави. В България Дунав е дълъг 470 км и минава край 10 града и 100 села. Влива се, както знаем, в Черно море. В Русе пък, на хълма Левент, е построен хотел, като на всеки етаж е подредена зала с мебели и предмети от всяка държава, през която минава голямата река. Свирят оркестри, като в началото на програмата винаги се започва с химна на страната, в чиято зала са се настанили гостите…
Махаме за довиждане на корабчетата и потегляме за Зайчар. 36 км е разстоянието между Видин и този сръбски град. Същите картини се сменяват – все едно сме си в България. Но залезът е страхотен – едно огромно огнено кълбо в края на пътя, между планинските върхове. Бавно и тържествено огненият лик на слънцето потъва, а картината остава запечатана на нашите фотоапарати.
Пристигаме по тъмно, но градът е осветен, а хотелът е чисто нов. Настаняваме се, преобличаме се и слизаме в ресторанта. Там вече ни чакат местните пенсионери начело с председателката на фолклорния ансамбъл „Зайчар”, който вече е навършил 37 години. Имат си оркестър /”Жива свирка”/, с който участват на различни фестивали и в България – били са във Варна, Враца, Перник, Кнежа, пели са и по ТВ 7. Вера Димитриевич обещава да дойдат и на Бобфеста в Радуил през 2014 г. 40-50 души са в клуба, пеят, спортуват, веселят се…
Усмихната и ведра ни посреща адашката Димитринка Петрова. Тя е медицинска сестра, родена е в София, но от 40 години живее в Зайчар. Сърбите получават от името на гостите големи букети, кошница с бонбони. Връчва ги Надя. Самоковката Малинка Златкова е опекла цяло агне – е, не е печено, а сладко, но домакините много му се радват.
И се почва една програма – песни, хора, танци, хуморески… Лили Маринкова грабва акордеона, Нора отваря такова гърло с арии, ариети и руски романси, че аплаузите не спират. Надя Касабова се представя с няколко стари градски песни, а самоковците Латинка Трохарова и Васил Димитров, облечени в шопски носии, пък поздравяват домакини и гости с весели народни песни. Толкова бързо ставаме приятели, че на хорото не можеш да различиш кои са българи, кои са сърби. Оркестърът направо ни подлудява с изпълненията си.
Тук откривам… сръбския Васко Василев. Цигулката в ръцете му плаче и се радва, разхожда се от българско в сръбско, от румънско в унгарско, от песен в хоро… Саша Бонович даже има и визуална прилика с нашия гений, който скоро ще ни радва с изпълненията си в Самоков. Самият Саша е от Зайчар, но е завършил академията в Скопие, при нашия професор Любомир Господинов от София.
Веселието продължава до след полунощ. Сутринта пък ни посреща с прекрасно време. Нашите домакини вече ни очакват, за да ни отведат в музея. Там ни приема директорът Бора Димтриевич. Той е жертвал неделната си почивка и е отворил специално за нас музея. Това е място, събрало многобройни предмети от разкопките на Ромулиана /по името на майката на император Галерий/. Тук са пренесени и няколко мозайки, лабиринтът на чудовището минотавър. Тезей е трябвало да освободи Ариадна и за да не объркат пътя, пускал в лабиринта връв. Дионис – ходил е в Индия, за да се научи как се отглежда лозе и как се приготвя вино. Неизвестен е майсторът, но красивото произведение е едно от най-хубавите от този род в света. Има и други мозайки, пренесени от разкопките, но се спираме пред главата на Галерий, изработена от червен порфир /вулканичен камък/.
На голяма площ е разположен макет на разкопките, които по-късно виждаме на живо извън града. Интересна е историята за погребенията на видни личности. Правят клада, върху която полагат восъчна фигура. Подпалват я и когато се стопявала, я погребват, покриват я с пръст и става голяма могила. Пускат и орел – символ на отлитащата душа…
Не се знае откъде идва името на града, има няколко легенди. Всяка къща в Зайчар си имала светец-покровител. Най-тачен бил св. Николай. На всеки празник в къщата без покана можели да отидат всички, вратите били отворени за всеки.
Чуваме и една красива песен за любовта, написана от циганина Шанко. 17-годишният младеж си харесал хубавицата Бонка, но родителите й не я давали на него, а я оженили за богаташ. На сватбата Шанко пристигнал и забил нож в гърдите на Бонка. Осъдили го и го вкарали в затвора. Там той сътворил тази много тъжна, но красива песен за любовта си към Бонка. Веднъж някакъв големец чул песента и успял да освободи Шанко пет години по-рано от издадената присъда…
Отвеждат ни и на разкопките извън Зайчар, които са от 15 век…
Мъчно ни е за нашите нови приятели – сърдечни, усмихнати, добри, гостоприемни, но трябва вече да се разделим. Обещаваме си нови срещи и потегляме за Ниш.
От устието на р. Тимок до вр. Тумба нашата обща граница със Сърбия е 506 км, а третият по големина сръбски град Ниш е разположен на международен път и на международна жп линия. През този голям град тече р. Нишава, която извира от България, от Годечките възвишения. При манастира „Св. Петка” реката навлиза в територията на нашата западна съседка. Старото име на Ниш е Найсус, градът е родно място на император Константин Велики.
Правим с автобуса разходка през града и научаваме историята на злокобния музей, в стените на който са вградени черепите на въстаниците, сражавали се геройски с поробителите-турци. Нишката крепост е краят на нашата разходка. Долу, в ниското, влачи водите си Нишава. Пешеходните алеи и красивите „кафани” очертават брега, а от високите стени и кули се разкриват вълшебни гледки…
По обратния път за България преброяваме 13 тунела в ждрелото на Нишава, която се вие между високи скали и дълбоки пропасти. Тече си реката и ни разказва легенди за миналото на България и Сърбия… Невероятни изживявания, не мислите ли!? Пожелавам ви да ги преживеете и вие!

Димитрина Божилова