История, Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски

Ще видим ли истинския лик на Паисий Хилендарски?

Изследване

Мнозина, които „ще хвърлят” поглед на заглавието на написаното по-долу, сигурно веднага ще се попитат: „Как е възможно? За него знаем толкова малко. Още се води спор за родното му място. А фотографията се е появила повече от половин век след кончината на Паисий…?” Да, така е. И тук няма да стане въпрос за фотографски лик на първия наш възрожденец, а за… „рисунка”. (Дай Боже по-късно да е превърната в портрет или икона!)
Но…
„…когато разправяше родови истории (родовите истории ги е разказвала внучката на Димитър Зограф и Християния, а пък нейната внучка Надежда Гидикова от Пловдив ги описва в писмата си до проф. Васил Захариев), разправи какво дедо Димитър е предал на дедо Захари историята на дедо Христо Димитров Зограф, как е открита дарбата му за иконопиство. Януари, голема служба, служело се Василова литургия, много гости, големо тържество. Христо взема участие. След като се свършило всичко, прибират се у килията. Отец Паисий пише бавно, рисува буквите, историята на българския народ, в това време Христо нещо рисува. Отец Паисий вдига замислено поглед, поглежда към Христо и вижда нарисувани два образа, в които единият е св. Василий, а другият Отец Паисий. И на двамата поставил ореол. Какво рисуваш, уйковото? Отговорът бил – св. Василий и теб. Но ореол се слага на светиите, на мен нема да слагаш. Отговаря Христо – ти си голем, голем светия. От този момент Отец Паисий вижда дарбата на племенника си и се грижи за него още по-усилено…” (12.ІV.1970 г.)
Този цитат от едно от писмата на потомката на Зографския род до проф. Васил Захариев, на когото след завръщането му през 1937 г. като  ръководител на научна група в Света гора, тогавашното Министерство на народното просвещение му забранява „да не публикува въ продължение на една година, считано от 1.ХІІ. т. г., нищо отъ онова, което е донесено отъ Св. Гора”, се оказва като потвърждение на народната мъдрост „Всяко зло – за добро”, защото от кореспонденцията с една от преките потомки на зографите, която в друго писмо му пише, че в нея има „капка кръв от Паисий”, той научава много родови спомени за автора на „История славянобългарска” и зографите, които никой друг не е можел да му ги предостави, или пък да бъдат „донесени” от Атонските манастири.
Преданието, че основоположникът на Самоковската иконописна школа Христо Димитров – бащата на Димитър и Захари Зограф и дядо на Станислав Доспевски, е бил заведен „на младини” от вуйчовците си Лаврентий и Паисий в Света гора да се учи на иконопис, е „разказано” и в драмата на Слава Щиплиева „Паисий” (1941 г.)
Ето част от диалога между игумена на Хилендар отец Лаврентий и руски учен, „който е тръгнал да обходи светогорските крепости, които крият такива интересни старини”:
„О. Л а в р е н т и й. Охъ! Когато бе моя заместникъ, проигумена тука – не смееха… Сега пристигналъ техенъ… Охъ! Де си, брате Паисий? Защо се бавишъ?
Р у с и н ъ т ъ. Де е отишелъ вашия братъ?
О. Л а в р е н т и й. (полуоблегнатъ на възглавието, сили се да обясни) Изпратиха го въ тугинско, чакъ у немско… Да прибере вещите и парите на стария ни игуменъ на Хилендаръ отецъ Герасимъ. Съобщиха ни отъ полани, че се поминалъ въ Карловци, дето беше на лечение…
Р у с и н ъ т ъ. Кога замина братътъ?
О. Л а в р е н т и й. През лето 1761, станаха вече 13 месеци отъ тогава…
Р у с и н ъ т ъ. Сега сме 1762-ро, марта… значи пакъ презъ марта…
О. Л а в р е н т и й. Така… така…
Р у с и н ъ т ъ. Самъ ли замина?
О. Л а в р е н т и й. Не! Заедно съ единъ мой племенникъ – даровито момче – зографинъ, самоукъ, Христо Доспейски… Тази икона тамъ „Разпятие Исусово” е негова… (Русинътъ я разглежда)
Р у с и н ъ т ъ. Даровито! Той тамъ ще следва, нали?
О. Л а в р е н т и й. Да поразгледа… Додето братъ Паисий уреди съ парите отъ завещанието. Ще ги донесатъ заедно… пъкъ после, ако остане нещо отъ техъ пакъ нека замине…
Р у с и н ъ т ъ. Добре е! Вамъ ще ви трябватъ хора и съ слово и съ четка да утвърдятъ българското, да се борятъ.”
Драмата „Паисий” на забравената днес писателка Слава Щиплиева (1894 – 1991) е играна в Народния театър. Макар и родена в Самоков от предци, преселили се от Щип, като писателка и преводачка от полски, Щиплиева се утвърждава в София. Пишейки за Паисий и за племенника му иконописец, тя е била добре запозната с преданието както за родното място, така и за родствените връзки, защото в младите си години, когато в нея се зараждат интесите й към литературата и историята, е била в Самоков.
Нелогично е тя да не е чувала думите на сина на Захари Зограф – Христо Зографски, починал през 1917 г., които той не веднъж е казвал на образованите си съграждани: „Питайте ме за отец Паисий да ви разкажа повече. Ние сме роднина, а родът ни идва от с. Доспей…” А тези думи, аз, пишещият тия редове, лично съм ги чул от самоковския  художник Наум Хаждимладенов, роден в една и съща година със Слава Щиплиева, който ми е разказвал, че неговият баща е бил кръстен от Чакър войвода, както и че не веднъж са били на излет в подстъпите на Рила с единствения тогава жив син на Захари Зограф – Христо Зографски, от когото е чул този „повик”.
В Картина ІІ във ВТОРО ДЕЙСТВИЕ авторката ни разкрива, че образът на хаджи Вълчо – ктиторът от Банско, е нарисуван от зографина Христо от Доспей:
„…1 Б ъ л г.  г о с т ъ. Значи и ти, Христо, си пристигнал снощи! Не стигнаха парите, а?
2 Б ъ л г.  г о с т ъ. Че той и да не бе хичъ ходилъ въ тугинско, пакъ си е големъ зографинъ от с. Доспей.
Х р и с т о. Дойдохъ си, че требваше да придружа братъ Паисий – парите носеше, не може самъ да се връща… Братъ Паисий обеща, ако останатъ отъ парите на о. Герасима, пакъ ще замина…

  1. К а л у г е р ъ. Та нали Паисий зараде да те проводиме – това ще е отъ полза за българщината.

Х р и с т о. (къмъ Русина) Вече получихъ възложение отъ Банско – отъ този мой роднина (сочи българския гостъ) х. Вълко – да изпиша образа му тукъ въ манастира – да има български образи!
Р у с и н ъ т ъ. (настигайки ги ) Заслужава! Това трябва да сторите часъ по-скоро, за да имате и вие тукъ въ манастира доказателство, че манастирътъ е вашъ!
1 и 2 Г о с т ъ. Мило и драго ще дадемъ да спасимъ българското!
Х р и с т о. Това, което азъ ще сторя чрезъ живопиството, той ще го постигне, тамъ горе, чрезъ словото – въ оная килия… Да влеземъ всички сега при о. Лаврентия, да го повидимъ (към Русина) Заповядайте.” ЗАВЕСА.
Гостите – българи, дошли да дадат своя лепта за плащането на данъка на Хилендар, са близки или родственици на игумена, на брат му Паисий и племенника им Христо Зографчето. Обикновено ктитори и поклонници са ставали чорбаджиите или онези, които са имали от фамилиите си монаси. В помениците и парусиите те са записвали своите имена и стойността на дарението. Според проф. Йордан Иванов „Правилото обаче – на всяка отделна страница да се записват имена от една само област, не е могло да се спази навсякъде, защото последуещите записвачи са поместяли имената, гдето е останало празно място, без оглед към заглавието на страницата.” („Български старини из Македония”, стр. 491.)
В Епархиалния поменик „се срещат и имена на поклонници и дарители от епархиите Черноводска, Софийска, Филибелийска, Преславска, Полянска, Костурска, Самоковска, Букурещка, Адрианополска, Касандрийска и много други, а също така и на градове и местности, като Бесарабия, Рущук, Солун, Градобор, Неврокоп, Леригово, Аморея, Браница, Шикя, Ески Загора, Казанлък, Шумен, Пещера, Смирна, Цариград, Арад, Доспей, Ши- почани, Белчин, Костенец, Шумен, Демирхисар, Котел, Севлиево, Трекляно и др.” (Д. Болутов, „Български исторически паметници на Атон”, стр. 99-100.)
Както е видно от цитата, сред имената на големите селища са и имената на самоковските села Доспей и Белчин. (По спомените на друг един потомък от Зографския род – Атанас Доспевски, една от сестрите на Паисий била омъжена в с. Белчин.) „Съвпадението” на записа в поменика и родовия спомен не ни ли дават една и съща информация!
Но… към въпроса!
Ако сравним проучването на книжовното наследство с иконописното изкуство в Светогорските манастири, превесът ще е на страната на книжовното. За да бъде открита рисунката с лика на Паисий Хилендарски е нужно задълбочено търсене и талантливо тълкуване. Кой да се ангажира с това? Ето един пример какъв трябва да бъде човекът, който може да каже: „Това е ликът на преподобни Паисий Хилендарски”.
В началото на 70-те години на отминалия ХХ век поканихме проф. Любен Прашков да разгледа иконите и изчезналите от варосване стенописи в старата черква „Св. св. апостоли Петър и Павел” в с. Доспей. Присъствувахме само двама души. Гледаше професорът, докосваше се до възможната църковна утвар, а ние мълчаливо присъствахме. По едно време той помоли клисаря да свали най-крайната икона от абсидата. Взел я в ръцете си, художникът реставратор я проучваше, а ние следяхме неговия поглед. „Виждате ли нещо особено в иконата?” – попита ни. Отвърнахме му с мълчание. „Тази икона не е завършена. А е в стила на Христо Димитров. Защо не я е доизписал, а пък е поставена?” Пак мълчахме, а той продължи: „Вероятно това е последната му икона. Смъртта е дошла преди той да я завърши… А синовете му Димитър и Захари, почитайки паметта му – не са я доизписали…”
Нищо не можехме да кажем, освен да мълчим. А в мълчанието да се „роди” мисълта: „Господи, какво познание, какво проникновение…”
Дано се намери и днес човек като проф. Любен Прашков, да посети Атон и да отговори на поставения в заглавието въпрос.

Иван Ненов

Leave a Reply