Други, Живот, Новини, Спорт, Туризъм, Читателски

Щом изпуснахме залеза, ще трябва да чакаме изгрева…

Мая Малканова

Събота сутрин, в не толкова безбожния час 7:30 тръгваме с детето от Самоков към Благоевград. Тъй като тя цяло лято работи, а аз обикалях планините, нямахме много възможност да се виждаме за по-дълго. И аз измислих този така наречен mother-daughter уикенд, в който първия ден аз ще потичам… все пак, тя ще прави „нищо“, а втория ден ще се разходим донякъде заедно.
Относно съботата – бях се записала на RATCU Blagoevgrad  – Run Around The Clock ULTRA /RATCU/ – бегаческо събитие от рода на „LAST MАN STANDING”.
Целта на всеки участник в RATCU Blagoevgrad е да пробяга, колкото се може повече обиколки по кръгово трасе (11.6 км, Д+490м) по пресечен терен в рамките на 2 часа за всяка обиколка.
Победител е този бегач, който успее да завърши в рамките на контролното време за обиколка, кумулативно една обиколка повече от всички други участници.
Знаех за този формат на състезание от известно време, но не бях ходила до този момент и ми беше интересно да видя как е. Освен това Благоевград не само, че ми е близо, ами имам и базов лагер там – вуйчо и вуйна, и то в квартал „Еленово“, на 2-3 км от старт-финала, който беше в село Еленово. Просто не беше за изпускане.
Остана само да придумам някой приятел да дойде, че да има с кого да си бъбря по трасето. Оказа се, че Стефан се е записал, но малко се чудеше дали да ходи, защото го болял гърбът. Аз, естествено, го замерих с любимата ми, открадната от Тишо, сентенция, че бягането лекува всичко.
И така, пристигаме в Благоевград, стоварам детето пред вуйчо и отпрашвам към старта.
Гледам, че Стефан вече е на линия и се разбираме, че ще направим 2-3 обиколки, пък ако не сме ок – той с гърба, а аз ако ме домързи – си събираме багажа и си тръгваме. И двамата обаче сме си взели челници – ей така, за всеки случай.
Аз съм притеснена само за първата обиколка, защото нямам трак. Затова тръгвам плътно залепена за Стефо, който, естествено, има трак. Има трак, ама освен това и бяга бързо и на спусканията едва го настигам. Ама стискам зъби и гледам да му държа темпото. После се оказа, че той е гледал да държи мойто темпо.
Е, значи тъй кат станеее… Аз си мисля, че държа неговото, той – мойто и накрая се окаже, че сме се изрязали яко, без да искаме!
Всъщност след първата обиколка – час и 20 минути (7,06 м/км!) той видя, че гърбът му е добре, аз също бях напълно ок и взехме да си говорим, че няма да е лоша идея да се изрежем максимално като за край на сезона.
Към този момент за мен максимално си беше 3-4 обиколки.
Втората обиколка беше в обратна посока на първата и пак беше много интересно, защото трасето като цяло се оказа разкошно. В посока обратна на часовниковата стрелка, след като излезеш от гората, пред теб се откриват гледки към Пирин – връх Пирин и отзад Даутов връх, към голяма част от южните склонове на Рила – чак до Калините и Поличите, а после, като завъртиш към Делвино – към Влахина и други планини в България и отвъд. Накрая, преди спускането към финала, се вижда и част от Благоевград. Изключително панорамно трасе с дълги мазни спускания и не толкова драматични качвания, особено на нечетните обиколки. Четните се оказаха мъничко по-дълги, т. е. по-трудни.
На старт-финала имаше палатка на Планинската спасителна служба и спасителите предлагаха топли напитки, които бяха просто животоспасяващи при ниските ноемврийски температури; нищо, че беше слънчево.

И така – врътнахме три-четири обиколки със Стефо, като по трасето се засичахме с Данчо Митев и Кръстю Панчев и си бърборихме с тях. Успях да разпитам и Влади Милушев за маршрутите в района, за да реша къде да водя детето в неделята.
Получи се едно бутиково състезание в тесен кръг, с привкус на банкет-туризъм, защото всеки си носеше каквито лакомства му се хапваха и пийваха и си похапваше между обиколките. Между първата и втората обиколка имахме 40 минути… смятай…, които между четвъртата и петата станаха 23…  ама нейсе.
Освен мен още пет жени стартираха на първата обиколка, но на четвъртата бяхме останали само две. Естествено, Стефо като видя, че са толкова малко жените, взе да ме подхлъзва да удържа още колкото трябва, за да съм първа.
Оф, така най-мразя! Тръгне човек на някакво културно състезание, на което иска да се поразтъпче малко и да си ходи, и все се яви някой, който да изчисли, че можеш да станеш победител и почне да те врънка да бягаш!
Бях решила, че ще се поддам на инсинуациите само донякъде, до 44-я км, че поне един маратон не е лошо човек да направи.
Обаче на края на четвъртата обиколка и аз не знам защо се хващам, че си се подготвям за петата. Даже се обадих на детето с предупреждение, че най-вероятно преди 8 часа няма да приключа.
Заставаме на старта, вече екипирани с челници и гледам, че другата мацка също е на старта, но е само по клин и с якенце, без раница или някакъв друг видим багаж. Стефо ме поглежда многозначително… демек, ще трябва да правя шеста, но аз се мръщя и се опитвам да му кажа да не се хаби – едва ли ще въртя обиколки в тъмното.
Качваме се на билото за пети път, но за съжаление сме изпуснали за малко залеза. Естествено, следващата реплика, която чувам, е: „Щом изпуснахме залеза, сега ще трябва да чакаме изгрева.“
Дам, толкова им е акъла на бегачите…
По средата на обиколката се стъмва. Слагаме челниците и тичаме вече към светлините на Благоевград.  Започвам да чувствам умора, а и не е удобно да отида на гости на вуйчо в 10 часа. Решила съм, че това ще е последната обиколка – независимо дали съм победител или не.
Финиширам последна от групата, която се е стопила до 8 човека. Единият от организаторите – Симеон, ме посреща и ме поздравява като победителка при жените. Оказва се, че другата мацка не е направила обиколката.
Отдъхвам си! Сега вече и Стефо няма да ме врънка да търча още!
Получавам си подаръка – туба с масло WEG и дим да ме няма!
Оставих Стефо да върти още обиколки, че му хареса, но после видях, че на седмата му е писнало и е спрял.
А аз ударих две ракии у вуйчо за разпускане и спах сладко до сутринта. Последни на трасето останали двама – Влади Милушев и Николай Начев, които се отказали след 14 обиколки – т. е. След цели 162,4 км. Не са хора!
А аз на сутринта известих детето за плана да качим пистата на Картала, и то понеже не знаеше за какво става въпрос – се съгласи.
Лошото е, че и аз не знаех за какво става въпрос. Тая писта се оказа изключително гадна. Особено след избягани 58 км предишния ден. Катерихме и катерихме, и катерихме, и се оказа, че сме изминали… един километър. И катерихме, и катерихме още, и още, и стана километър и половина, и на детето му омръзна тотално.
Зарязах я на един завой с намерението поне да се доближа до билото. Е, доближих се, но просто нямах душа и не ми се искаше тя да ме чака дълго сама, та така и не го стигнах. Но до 2061 м стигнах, де.
После се оказа, че имало път. Прибрахме се по него, като се замеряхме с есенни листа и се снимахме на воля.
За отмъщение, че съм я карала да се катери по пистата, ме принуди вечерта да ходя с нея и приятелите й на Хелоуин парти.
Е, това беше.

Leave a Reply