120 години от смъртта на Никола Даскалов – забележителен родолюбец и държавник

През т. г. се навършват 120 години от смъртта на един достоен, но позабравен самоковец – патронът на Руския клуб Никола Даскалов. Като дипломат, родолюбец и държавник той оставя през втората половина на 19 в. наистина светла диря в историята на родния край и особено на София и страната.
На жизнения подвиг на този забележителен наш съгражданин е посветена книгата на Христо Ярловски „Забравеният самоковец“ /2015 г./. Затова тук ще припомним само най-важното от живота и дейността на този патриот и ще разкажем повече за родословното му дърво и за неговите наследници, чиито житейски и професионален път е не по-малко впечатляващ.

Никола Даскалов е роден през 1834 г. в Самоков. Син е на свещ. Георги, родом от Вакарел, и самоковка – Тонка. Първоначалното си образование получава в родния си град, учи и в Рилския манастир, а после при Никола Михайловски в Търново. Участва във въстанието на Капитан Дядо Никола. Изпратен до Българското настоятелство в Одеса, учи в Херсонската духовна семинария, а след това с други български младежи е преместен в Киевската семинария.
Завръща се в България и се установява във Варна. Назначен е на работа в руското консулство. Последователно е преводач, временно управляващ и секретар. Той е и последният дипломатически представител на Русия във Варна преди обявяване на Освободителната война. Пръв сътрудник е в дейността за осигуряване на образованието на български младежи в Русия и активен участник в обществено-политическия живот на най-големия ни черноморски град, като подкрепя местни революционни деятели. Организатор е на мрежа за разпространение на руска църковна книжнина в цяла България.
При избухването на Руско-турската война през пролетта на 1877 г. отива в Плоещ, където активно участва при сформиране на Опълчението. Натоварен е и да подбере лица, подходящи за гражданското управление на страната ни след Освобождението. Бил е вицегубернатор на Русе и на Тулча, председател на Губернския съвет във Варна, губернатор на София и два мандата кмет на столицата. Участва в Учредителното събрание в 1879 г. като назначен лично от императорския комисар Дондуков-Корсаков. Член е на комисията за изработване на основните начала на Конституцията. Един от ръководителите е на партията на консерваторите. Във Второто Велико народно събрание получава мандат като депутат от четири града, което е прецедент в българската парламентарна история. Бил е и съветник във Върховната сметна палата. При създаване на Държавния съвет е един от 8-те негови изборни членове. За последно е депутат в Петото обикновено Народно събрание. До края на живота си е съдия и отговорен държавен служител.
Повечето видими резултати от неговото управление на София са от втория му мандат на високия пост. Тогава започва застрояването на махала „Три кладенци” /впоследствие „Ючбунар”, сега район „Възраждане”/. Даскалов въвежда регулирането на възлови улици в центъра – „Васил Левски”, „Гурко”, „Граф Игнатиев”, „Парчевич” и др. Започва оформянето и на булевардите, които днес познаваме като „Витоша” и „Мария Луиза”. За разширяването им са отчуждени редица имоти, целта е да приличат на парижки и виенски булеварди – с широки алеи и много зеленина. Към Столична община по предложение на Министерството на войната той създава обоз от 40 коли за защита на града.
Даскалов е удостоен с орден „Св.Станислав” – на шия, от Царя Освободител „за 18-годишна непорочна и полезна служба”, с бронзов медал – за спомен от Освободителната война, с орден „Меджедие” от султана – за успешно настаняване на завръщащите се след сключване на мира, избягали в Шумен мюсюлмански семейства, и за благополучното конвоиране на турския гарнизон при евакуирането на турските войски от Русе. Награден е и със сръбски и румънски ордени. В 1891 г. е отличен от княз Фердинанд с орден „Св. Александър” – IV степен. От този свят си отива в 1900 г.

х х х

В началото на 2017 г., след запознаване с книгата „Забравеният самоковец“ Руски клуб – Самоков единодушно прие да носи името на Никола Даскалов. Членовете на клуба бяха впечатлени от живота на този забележителен българин и наш съгражданин. Последва тържествена кръщенка с кръстник, пита и гости. Тогава си обещахме да се опитаме да попълним с информация белите петна в биографията на Даскалов, останали и след края на книгата. Пожелахме си и да предложим на Общината улица в града ни да бъде именувана на него.
По първото ни обещание, макар и бавно, вече има развитие. През лятото на 2017 г. бяха изпратени писма до музеите на всички 7 града, в които е живял и работил Н. Даскалов – Варна, Велико Търново, Русе, Търговище, Враца, София и Тулча. За голяма радост започнахме да получаваме отговори. Не успяхме да установим контакт само с румънския град – може би поради погрешно адресиране. Писмото бе пътувало, обикаляло и накрая върнато при нас. Пазим го заради неговата сантиментална стойност.
От всички музеи в страната получихме отговори с насърчителни думи от отзивчиви хора. Информацията бе различна – оскъдна или по-богата, а на места пък ние бяхме тези, които обогатихме музейните данни. Например в Търговище – там вече знаят, че единият от депутатите им във Второто Велико народно събрание – Никола Г. Даскалов, който досега са смятали за свой земляк, всъщност е самоковец.
Първо пристигна мило писмо от Музея на Възраждането във Варна със снимка на Даскалов от младите му години и документален материал за него от 1928 г. Подателите дори се извиняваха, че информацията им е малко, но всъщност това се оказа най-същественият материал, от който получихме нови данни, помогнали ни как да продължим издирването. От статия на архимандрит Инокентий и издание на редакционния комитет при Варненското археологическо дружество научихме подробности за патриотичната дейност на Даскалов в България и конкретно във Варненския край. По-късно авторът на книгата Ярловски включи много от тези данни в голям материал за биографията на Даскалов /в. «Приятел», бр. 35 от 31 август 2018 г., рубрика «НЕпознатите»/.
Без да повтаряме публикуваното там, ще посочим някои малко известни прояви на Даскалов в предосвобожденските години. След т. нар. Баджарлъшко въстание с турски параход той придружавал до Цариград заловените в Лясковския манастир бунтовници. Към 54 млади българи, доведени от Търново във Варна, оковани във вериги, трябвало да бъдат съдени в големия турски град. Даскалов помогнал един от тях да избяга. Това парализирало съдебното следствие и облекчило до известна степен положението и на другите.
В 1862 г. Даскалов съставил в крайморския ни град революционен комитет от младежи. В продължение на 15 години комитетът подпомагал родолюбците. Освен че служил като станция на тайна кореспонденция и парични пратки между Букурещ, Цариград, Русе, Сливен и Балкана, комитетът доставял със свои средства оръжие за четите на войводите Дядо Желю, поп Димитър и Панайот Хитов. В тайното сдружение участвали и братята на Никола – Сотир и Манол. За жалост в най-неспокойните години загубил и двамата.
Даскалов имал влияние и пред турското правителство. Така успял да избави десетки младежи християни и преди всичко девойки от насилствено потурчване. Помогнал и за настаняването на не по-малко от 40 българчета в руски учебни заведения. Някои от тях, като се завърнали, били сред героите, жертвали се за свободата на отечеството. Като секретар-драгоманин Даскалов зорко следял и изграждането на църквата «Св. Николай» и на болницата във Варна, които се строели съгласно завещанието на покоен варненец – руски поданик; това било важно, тъй като някои лица смятали да използват бъдещите сгради за други цели.
От варненското писмо научихме и най-важното – Даскалов е имал семейство и е бил баща на 5 деца! При това цялата информация, поместена в алманаха на местното археологическо дружество, се оказа, че е предоставена от съвсем близък роднина – «от запасния полковник Владимир Николов Даскалов», син на Н. Даскалов. Данните пък са от съхранена от сина докладна записка на вицеконсула Александър Рачински, първият руски дипломат във Варна и най-близкият човек, с когото Даскалов работил.
Естествено, следващата институция, към която се обърнахме, бе Държавният военноисторически архив във Велико Търново. Първоначално Владимир не бе открит, но излезе името на друг – морски офицер със същите бащино и фамилно име – Георги Николов Даскалов. Така, макар и с предположения – попаднахме на името и на другия син. Последва официална поръчка до архива и скоро разполагахме с богата информация, за което сме безкрайно благодарни на съпричастните с търсенията ни служители.
Владимир Н. Даскалов се оказа достоен син на достоен баща – личност, заслужено известна не само от миналото на В. Търново, а и в българската военна история. Освен за неговите блестящи военни и граждански изяви научихме повече и за родословието му.
Майка му – съпругата на Н. Даскалов /Киреки хаджи Димиева/ е родена във В. Търново. По-късно в спомени на нейна внучка прочетохме, че е била смела българка. В къщата им се криели преследвани бунтовници. Тя не губела самообладание при проверки, даже «скрила един бунтовник в мазата, в бъчвата за вино».
Синът Владимир, а и предполагаемият му брат Георги, са родени във Варна. В този град бащата Никола е живял най-дълго и местните жители са го уважавали дълбоко, за което свидетелства фактът, че и сега там има улица на негово име.
Всичко по-нататък в търсенията ни потръгна след информацията за семейството на Владимир Даскалов.Със съпругата си имали 3 дъщери. Първите две са починали, без да оставят наследници. Третата – Здравка, се омъжва в Русе, в семейство Павлови. Към нея ни насочи безценна подсказка на търновска служителка, на която сме безкрайно благодарни. Тръгвайки в тази насока, се сдобихме с още много и ценна информация.
Бяхме щастливи да се чуем, а впоследствие /в края на лятото на 2018 г./ и да се срещнем с дъщерята на Здравка Павлова – Блага, чудесен, сърдечен и мил човек. Тя бе първият представител от така голямото, но разпиляно и непознаващо се родословие на Никола Даскалов, с която се запознахме лично. С признание за това, което правим за рода й, и със съпричастност тя ни предостави безценните спомени на майка си, писани няколко години преди смъртта на възрастната жена. Именно чрез тях достигнахме до по-голяма част от родовата история. Спомените на Здравка ни обрисуваха всички основни «клони» на голямото родословно дърво на дядо й Никола Даскалов. Вече имахме данни за още хора от рода, чак до наши дни. Научихме имената на всички деца на Н. Даскалов, получихме и друга информация за тях. Не сме установили само в каква последователност са родени петимата.
Още веднъж изразяваме огромна благодарност на всички служители и отделни хора, които отворяха душите и познанията си, за да ни помогнат в благородното дело, както те се изразяваха. Без тях нямаше да стигнем по-далеч от написаното в книгата.
Ето и самото родословие, описано от г-жа Павлова: синовете са Владимир и Георги, а дъщерите – Иванка, Мария /Мара/ и Антоанета /Антония/.
Иванка Н. Даскалова е омъжена за офицер – Игнат Пумпаров /или Пумперов/. Друго не е известно.
Владимир Н. Даскалов /бащата на авторката на спомените/ е роден на 25 декември /или септември/ 1869 г. във Варна. През 1889 г. завършва Военното училище в София, а през 1900 г. – Офицерска кавалерийска школа в Петербург. Служи в 6-и пех. търновски полк, както и в Лейбгвардейския ескадрон. Известно време е в 1-и конен полк и на стаж в Драгунския харковски полк /Харковски улановски полк/ на руската армия. По-късно е командир на ескадрон в Лейбгвардейския конен полк. Бил е и командир на полка, както и част от свитата на цар Фердинанд. Член е бил на Софийския военен съд.
През Балканските войни /1912–1913 г./ командва гвардейски дивизион, който в състава на 2-а армия участва в превземането на Одрин. Участва и в похода против сръбските войски /юни-юли 1913 г./ във Фердинанд /Монтана/ и Берковица. След включването на България в Първата световна война през октомври 1915 г. командва 10-и конен полк на Южния фронт – между р. Черна и Охридското езеро, а от 1916 г., като командир на Трета бригада от Конната дивизия, воюва до края на войната на Струмския участък.
От 1920 г. излиза в запас. Установява се в Търново. От 1925 г. е председател на дружеството на запасните офицери и подофицери «Бунар-Хисар», както и на тяхната федерация. Три години е общински съветник, а от 1928 до 1932 г. е кмет на старопрестолния град. Удостоен е с орден «За храброст» -III и IV степен, княжески орден «Св. Александър» – IV степен с мечове, руския орден «Св. Станислав» – II степен, орден «За заслуги» и др. От декември 1935 г. му е присвоено званието генерал-майор. Умира на 13 ноември 1941 г. във Велико Търново.
Вл. Даскалов се помни и като един от строителите на Търново през 20-те и 30-те години на миналия век. Образован и с богата култура, той полага огромни усилия за превръщането на старопрестолнината в модерен и благоустроен европейски град. С името му се свързва строителството на редица значими обекти, които и днес заемат важно място в живота на Търновград. Сред тях са Централната поща, каменният мост в Асенова махала, читалище-паметник «Искра», разширяването на жп гарата, възстановяването на съборените от земетресението през 1913 г. катедрална църква «Рождество Богородично» и мъжка гимназия «Св. Кирил». Като градоначалник Даскалов работи и за разкриването и реставриването на ценни старини. Ремонтирана е и получава статут на паметник на културата родната къща на Петко Р. Славейков. На Царевец кипи активна дейност. От 2016 г., с решение на Общинския съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва във Велико Търново, общинската им организация носи името на генерал-майор Владимир Даскалов.
Съпруга на Владимир е търновчанката Виктория Стефанова Георгиева, а дъщерите им са Недялка и близначките Живка и Здравка. Образът на този достоен българин допълват и писанията на неговата дъщеря Здравка Павлова, препредавани в семейството като скъп спомен: кръстен е от руски владика –Владимир, и носи неговото име; като представителен и високо образован офицер е изпращан на събития в чужбина, където царят не е могъл лично да присъства; след превземането на Одрин една от улиците в града е наречена на името на гвардейската елитна част, която Вл. Даскалов командва.
От семейството на Владимир разклонение в родословното дърво идва само от една от дъщерите му – Здравка. Тя и съпругът й Михаил имат син Йордан и дъщеря Блага. Синът /машинен инженер/, неговата съпруга и синът им Михаил вече са покойници. Дъщерята и нейният съпруг Никола /и двамата машинни инженери/ имат син Кирил /геодезист/ и дъщеря Здравка. Тя и съпругът й Сава /и двамата икономисти/ имат двама сина –  Кирил и Калоян.
Мария /Мара/ Н. Даскалова. Данни за нея почти няма. Знае се, че е починала в 1952 г. и че е била съпруга на адвоката Величко Граблашев, който получил юридическо образование в Америка. В първите години Величко работил с Петър Дънов, когото смятал за наистина необикновен човек, и бил сред най-приближените му. Издал книга за окултната история. Завърнал се в България, се жени за Мария. Имат 4 деца – Никола, Георги, Теодосия и Надежда. По-късно Граблашев се връща в Америка. Професор е в университета във Филаделфия. Със себе си отвежда синовете и една от дъщерите. В САЩ Никола завършва химия, а Георги се проявява като голям спортист. В България остава най-малката дъщеря -Надежда. Тя е завършила престижната Католическа девическа гимназия при Пансиона и Екстерна «Св. Мария» в Русе.
Георги Н. Даскалов е роден на 24 март 1875 г. във Варна. Завършил е Темзенското морско търговско училище във Великобритания през 1893 г. Служи до 1898 г. в Дунавския флот. Бил е младши офицер на корабите «Асен», «Симеон Велики», яхта «Александър I» и «Крум». В 1901–1902 г. завършва минния офицерски клас в Кронщат /Русия/. До 1903 г. служи в Черноморския флот. От 1905 до 1907 г. се обучава в Електротехническата школа в Санкт Петербург. Служи и на учебния кръстосвач – крайцерът «Надежда», като началник на минната част, а от 1910 г., повече от 3 години, е и негов командир. През Първата световна война е комендант на Ломското пристанище и на пристанището в Кюстенджа /Костанца/, Румъния. Служи и като офицер за поръчки при щаба на 3-а армия. Уволнява се на 1 ноември 1918 г. Във флота достига до чин капитан II ранг /звание, съответстващо на чин подполковник в сухопътната армия/. Умира на 16 юли /или февруари/ 1936 г. в София.
В семейните спомени на Здравка Павлова за чичо й Георги четем, че той е кръстен на самоковския си дядо, бащата на Никола Даскалов – отец Георги. В писанията й се потвърждава военноморското му образование в Англия, обучението му в Кронщат, службата му като морски офицер. Пише още, че се е установявал и във Варна. Съпруга му е дъщерята на русенски кмет Ана, с която имат 3 деца – Никола, Владимир и Надежда. Никола е учил текстилно инженерство в Германия, а Владимир е завършил морско училище в Англия, но по-късно става художник.
Антоанета /Антония/ Н. Даскалова. По спомените на племенницата й тя е родена в 1882 г., а умира в 1956 г. Омъжва се за инж. Георги Чавов, един от първите строителни инженери в България. Имат пет деца – Тодор, Никола /починал като ученик/, Светла, Недялка и Богдана.
Историята на тази фамилия е също безкрайно интересна. Бащата на Георги – Тодор Чавов, е заможен търговец във Велико Търново. Основава кантори в Русчук /Русе/ и във Виена. Тайно внася с кораб по Дунав оръжие за въстанниците от Велчовата завера. През Освободителната война в дома на търговеца в Търново отсяда руски полковник, който се сприятелява със сина му Георги. Продължавайки с армията през Шипка, руснакът си обещава, че ако остане жив, ще вземе своя млад 15-годишен български приятел със себе си да учи в Москва. И изпълнява обещанието си. Георги завършва московски лицей. Завърнал се в Търново, баща му го изпраща да следва във Висшето техническо училище в Лозана, Швейцария. По време на Сръбско-българската война с още двама български студенти младежът се завръща в родината и тримата се записват доброволци в младата българска войска. Георги участва в боевете при Пирот. След войната продължава образованието си. Дипломирал се в 1888 г., Георги Чавов е първият инженер-архитект във фамилията, а и един от първите инженери в България след Освобождението. Работи като главен окръжен инженер на Свищов и Русе. Участник е в построяването на жп линията Ямбол – Бургас, на част от жп линията Русе – Горна Оряховица – Търново и др. Цели 40 години инж. Чавов посвещава на благоустрояването на България, като работи във всички области на строителството. Поставя основите и на днешната шосейна мрежа в крайдунавските области, започва планирането и водоснабдяването на населените места там, както и уреждането на техническите служби в тях.
Жени се за Антоанета Даскалова по времето, когато баща й /Никола Даскалов/ е кмет на София.
В Русе се ражда големият им син Тодор, който продължава строителната професия във фамилията. Той следва строително инженерство в Грац /Австрия/ и в Техническото висше училище в Карлсруе /Германия/, където се дипломира в 1938 г. До 1940 г. работи в частно инженерно бюро в Берлин, като активно участва в проектирането и строителството на мостове и други съоръжения. Завръща се в България да отслужи военната си служба и като строителен инженер в Трудови войски ръководи строителството на мостове в Искърското дефиле. Работи и в Министерството на строежите и благоустройството. След бомбардировките на София в 1944 г. проектира ВЕЦ «Видима» и работи на същия обект. В 1945 г. е избран за асистент в кадера «Стоманени и дървени конструкции» в тогавашната Държавна политехника /от която по-късно се създават Техническия университет /МЕИ/ и ВИАС /сега УАСГ – Университет по архитектура, строителство и геодезия/. Преминава последователно цялата професионална и научна ейархия. От 1968 г. е професор. Пенсионира се през 1976 г., но продължава да работи. Умира на 13 април 1981 г. Проф. инж. Тодор Г. Чавов е един от най-известните и общопризнати строителни инженери в областта на стоманените и дървените конструкции с над 200 научни и научно-практически публикации и почти четири десетилетия преподавателска дейност в Строителния факултет. На основата на негово проучване и изследване в Скопие след катастрофалното земетресение в 1963 г. и доклада му-експертиза се коригират българските норми за оразмеряване на строителните конструкции.
Съпруга на инж. Т. Чавов е Катина Петрова, за която спомените са като за човек от тези, «за които всички сме чували, но малко сме познавали такива личности» – изключително всеотдайна, много принципна и много подредена, перфектна домакиня. Доживява достолепните 94 години. Имат двама сина -Георги и Петър. 
Георги е роден на 3 ноември 1939 г. Завършва МЕИ, специалност „Отопление и вентилация“. Работи като главен инженер в Института по месопромишленост. Умира на 12 юни 1992 г. – едва 53-годишен. За всички, които са го познавали, остава Жорака – позитивен, енергичен, много работлив, сплотяващ – душата на компанията. Изключителен родолюбец, той пътувал много, но никога и не помислял да емигрира. За кратките 11 години брак в разбирателство, любов и уважение със съпругата му Александрина имат две деца – Тодор и Анна. Тодор е завършил агрономство, магистър е по растителна защита от Лесотехническия университет, като сега специалността му е хоби. Със съпругата му Лора /с икономическо образование/ имат син Георги и съвсем малка дъщеря – двегодишната Катерина – засега може би най-малкото клонче от вече очерталото се огромно родословно дърво на прапрапрадядо й Никола Даскалов.
Анна е архитект в Нов български университет, а сега работи като експерт в Централното управление на ОББ. На практика е четвърто поколение строителен специалист във фамилията. С мъжа до нея – Делян /притежаващ завидни познания по изграждане на силно- и слаботокови инсталации/ имат малка дъщеря Марина. На арх. Чавова дължим голяма част от информацията за «пъзела Чавови», особено за хората от поколението след дядо й Тодор Георгиев, за което много й благодарим.
С втория син – Петър, като представител на фамилията в наши дни се срещнахме лично, пак благодарение на спомените на Здр. Павлова. Него – правнука на Никола Даскалов /от дъщерята Антоанета/, посрещнахме като скъп гост и в Руския клуб. Той ни предостави известна информация, но повече за предците си по бащина линия, с останалите роднини не поддържал близки контакти. Петър си спомни, че е идвал в Самоков, знаел и за къщата на Даскалови. Много богата е и неговата професионална биография. Проф. арх. Петър Тодоров Чавов е роден на 5 ноември 1940 г. в София. Той е и третият в рода представител на строителната професия. Завършил е Архитектурния факултет на ВИАС. Бил е проектант в Силистра, научен сътрудник в Института по здравно строителство в София, преподавател в Архитектурния факултет. Специализирал е в Мюнхен, работил е в Хамбург. От 2007 г. е гостуващ професор в софийския Нов български университет и хоноруван преподавател във Висшето строително училище «Любен Каравелов» в столицата. Има десетки специализирани публикации, участвал е в международни конкурси и журита.
Съпругата му Антоанета е физик. Имат дъщеря и син. Дъщерята Катерина е също четвърто поколение строителен специалист в рода /след прадядо, дядо, баща и наред с братовчедка си Анна/. Завършила е архитектура и се занимава с интериорен дизайн в Лондон. Синът Димитър живее и работи в гр. Цук, Швейцария.
Накратко и за останалите три деца – дъщери на Антоанета Н. Даскалова и инж. Георги Т. Чавов:
Светла и съпругът й Бошнаков имат син и дъщеря. Синът Иван със съпругата си немкиня, двете им деца и внуци живеят в Германия. Дъщерята Галинка, съпругът й, дъщеря им и внук също живеят в тази страна.
Недялка и съпругът й Атанасов имат три деца – Йонко, Заза и Антон. Големият син Йонко, машинен инженер, умира млад в жп злополука – при проверка на локомотив. Със съпругата си – рускинята Люба, имат дъщеря, омъжена и живееща в Германия. Заза, второто дете на Недялка е била омъжена за художника Божидар Икономов /един от най-големите майстори на плакати у нас, световно признат творец/. За съжаление, и двамата вече са покойници. Синът им Константин има син и дъщеря. Малкият син в семейство Атанасови – Антон, от два брака има четири деца, внук и внучка.
Богдана и съпругът й Георги, който е бил известен хирург, имат двама сина –  Драгомир и Владимир, също с наследници. Те са, както ги наричат, «родата от Хасково».  

х х х

В стремежа си да открием нови сведения за Никола Даскалов и те да са от възможно повече места и източници, се запознахме с още много документи, откъси от книги, писма, статии, автентични преписки от годините му на губернатор и на кмет на столицата и пр. Така вече знаем почерка му, познаваме и подписа му. За дядо си Никола Здравка Павлова пише: «Дядо ми не е бил дълго време кмет, защото е бил добър и чувствителен човек. По него време се регулирали улиците на София и трябвало много къщи да се събарят. Сутрин пред вратата на дома му го чакали хора, които му се молели да пощади жилищата им». Такава съдба обаче сполетява и самия него, когато се отчуждават и къщата, и дворът му /намиращи се до тогавашната сграда на Градското общинско управление/, за да се оформи площад пред двореца.

х х х

Всичко открито и обобщено дотук не би било възможно без помощта на десетки хора и институции. Признателни сме на всички, с които имахме щастието да контактуваме с писма, по телефона или лично – служителите от Общинска библиотека и читалня «Паисий Хилендарски» в Самоков; Музея на Възраждането във Варна; Регионалния исторически музей във Враца, отдел «Възраждане»; Регионалния исторически музей в Търговище; Държавната агенция «Архиви» – Дирекция «Държавен военноисторически архив» и читалня – Велико Търново; Регионалния исторически музей в София; Регионалния исторически музей във Велико Търново; някои отдели на Община Велико Търново; Държавна агенция «Архиви» – Дирекция «Регионален държавен архив» – Велико Търново, отдел «Държавен архив» – Велико Търново; Историческия музей в Тутракан;  Държавната агенция «Архиви» – Централен държавен архив – София и Дирекция  «Регионален държавен архив» – София; Столична библиотека; Военноморския музей във Варна; Историческия музей в Лом, Пристанище Лом и Държавния архив в Монтана.
Ще продължим търсенето на нови спомени и исторически факти за Никола Георгиев Даскалов и неговите родственици. Ще бъдем щастливи, ако след тези редове се открият още негови близки, които се припознаят като част от рода и ни се обадят. Написаното остава отворено за още и още информация, която бихме получили от всеки, който би могъл да допълни и да продължи историята на някой или някои от героите ни!
Настоящето обобщение и някои от историческите материали ще предоставим на откритите родственици на Никола Даскалов, както и на всички музеи и други институции, помагали ни в събирането зрънце по зрънце на ценната информация, за да останат всички данни наедно и в техните архиви за годините напред, за да не ги покрива отново забравата. А ние този безценен труд ще съхраним, надяваме се, и ще дообогатим. И сме щастливи, че и след книгата допринесохме „Забравеният самоковец” да ни става все по-близък и познат.

За Руски клуб „Никола Даскалов“:
Спаска Александрова