150 години от учителството на баба Неделя в Самоков

За възникването и развитието на учебното дело в България до и след Освобождението можем да съдим главно от изложението до Н. В. Княза на тогавашния министър на народното просвещение д-р Константин Иречек през 1882 г. След това се появява училищна статистика, която отчита, че в Княжество България до Съединението има 1365 български основни източни православни училища, а през учебната 1890-1891 г. в съединена България училищата са вече 2747.
Тогавашната статистика отчита, че на 100 деца между 6 и 12 години в Самоковска околия 8,2 са ученици.
В Самоковска околия е имало тогава 15 общини със 7 градски и 449 селски училища или общо 456 училища, в които учат между 31 и 40 ученика. Около 30 % от всички ученици са момичета.
За гордост на самоковци в едно описание на града ни има следната бележка: „Самоков има 3 частни школа и 1 общо, направено още в 1800 лето, което има една библиотека само с гръцки книги.”
През 1851 г. Самоков е един от градовете с главни училища в България. Тези училища имат избрани градски училищни настоятелства. Те са и дарители на имоти, с които да се издържат училищата и учителите. Един от тези дарители е Мано Филипов. Родолюбивите самоковци дължат много на тази фамилия.
Настоятелите канят учители и им плащат заплатите. Изграждат училища, купуват учебници, даряват имоти.
Преди 150 години – през 1862 г., в Самоков идва учителката Баба Неделя Петкова. Тук тя живее и работи до 1 юли 1865 г. Дейността й е свързана с Девическия манастир. Баба Неделя Петкова има десетки ученички и ученици. Тя дава тласък на образованието в Самоков и има достойни последователи и учители.
Неделя Петкова е втората българска учителка след Анастасия Димитрова от Плевен. Обикаляйки много градове, тя създава български училища.
Родена е на 26 август 1826 г. в Сопот. Родителите й са бедни, тя израства под грижите на леля си Теофания, която е калугерка в Сопотския манастир. Теофания я научава на четмо и писмо, като мисли, че възпитава бъдеща добра калугерка.
Когато Неделя станала на 15-16 години, иска да я изпрати да учи в Русия, но липсват средства. Тогава девойката започва да придобива знания, като се обучава сама. Чете книги. На 19 години се омъжва. Въпреки семейните грижи и децата не престава сама да се обучава. Казват, че пресрещала децата, когато се връщали от сопотското училище и преглеждала книгите им – какво пишат и учат.
През 1856 г. мъжът й умира и тя остава вдовица с пет деца. Изработва денонощно гайтани, а по празниците изшива на платно икона на св. Богородица, която продала. След това ушива и продава икона на руския консул Найден Геров, която я насърчава да продължи самообучението си. След два месеца Геров я провожда с писмо до София, при Сава Филаретов, дето за първи път е учителка “в една къща до митрополията” /понеже няма сграда за девическо училище/.
В първите месеци Филаретов много помага на Неделя Петкова. През втората учебна година Димитър Трайков със свои средства построява девическо училище. Три години работи Неделя в София. След това се връща в Пловдив, а през 1862 г. идва в Самоков. В нашия град учителства две години и половина, а на 1 юли 1865 г. се установява за учителка в гр. Прилеп /Македония/, където събира много ученички в една къща.
Получава голямо уважение в Прилепската българска община. В своите записки тя казва: „Прилепчани незабавно ми доставиха всичко необходимо за училището, намериха ми къща за живеене, плащаха ми заплата, така че забравих, че съм далеч от родното място.”
За първи път там се чества празникът на светите братя Кирил и Методий, провеждат се и изпити в девическото училище. През втората година се записват да учат 180 ученички, а жителите на Прилеп събират 10 000 гроша за училището.
След втората година в Прилеп Неделя Петкова отива учителка в Охрид, където сварва 6 гръцки училища и 12 църковни, в които не се чува и дума на български. Неделя събира около 200 момичета в къщата на Ангел Беле, където преподава една година.
Неприятности с гръцкия владика я прогонват от Охрид. Разболява се и се лекува в Битоля. Там пък събира 114 ученички и отваря девическо училище, където учителки са дъщеря й и ученичка на Н. Петкова – Ана Терзянова.
Неделя се връща в Охрид, където празнува деня на св. св. Кирил и Методий и чете султанския ферман за независима българска църква. Това й донася много неприятности от страна на гърците.
През 1870 г. българската община във Велес предлага на Баба Неделя и тя приема да бъде учителка там. Заедно с нея учителка във Велес става и дъщеря й. Двете отварят двете затворени училища в градчето, но гъркоманите скоро ги затварят.
През 1871 г. Баба Неделя заминава за Солун и на 12 май открива училище там. Започва да учи 12 ученика и 3 ученички. Скоро възпитаниците й нарастват на 50. Понякога Баба Неделя няма пари дори за хляб, но съвестта не й позволява да остави учениците си да се пръснат по гръцките училища.
През 1872 г. полага основите на женско дружество – „Възраждане”. За тази цел е подпомогната от Заграфския манастир с 10 лири. Същата година завежда 4 момичета от Велес, Воден, Битоля и Солун да се учат в Москва.
На връщане от Русия минава през Бесарабия да се види със свои роднини, отбива са в Свищов, за да се запознае с уредбата на тамошното женско дружество и през Варна с кораб слиза в Цариград. От там отново пристига в Солун, където пак открива училище във Вардарската махала. В началото на учебната 1873/1874 г. оставя на свое място дъщеря си, а тя се упътва да събира членове и помощи за женското дружество.
На ученическите изпити в края на учебната година в Солун присъстват руските консули, представители на светогорските Зографски и Хилендарски манастир, католически владици, български първенци.
Това е последният тържествен изпит в Солун. Баба Неделя престава да учителства и след Освобождението се завръща в Кюстендил, а от 1879 г. се установява в София.
Дългогодишната учителка дава примери на младите как да работят за народна полза. През 1883 г. дори тя учителства даром в Ракитово, като учи помакини.
За Първото българско изложение през 1894 г. в Пловдив изработва хубав килим, за което е наградена.
През тези години привежда в порядък своите записки, в които отбелязва много събития. Записва и народни песни, обичаи и предания. Остава в паметта на хората и в историята със своето голямо родолюбиво дело.