История, Култура, Новини, Статии, коментари

210 години от рождението на Димитър Смрикаров – книгоиздател, борец за църковна независимост, стопански деятел

На 14 септември се навършват 210 години от рождението /1810 г./ на Димитър Хаджииванов Смрикаров. Изтъкнатият самоковец остава в българската история като книгоиздател и участник в борбата за църковна независимост, но не на последно място и като предприемчив родолюбец, който за пръв път внася и усвоява производството на картофи в страната ни.
Смрикаров учи в Рилския манастир, в Габрово при Прокопий Рилец и в Самоков, като негов учител в родния му град е самият Неофит Рилски. По-късно, през 30-те години на 19 в., сам Смрикаров преподава в Самоков по системата, усвоена от своя учител.
След това, в продължение на много години, заедно с други местни патриоти, води упорита борба за изгонването на владиката-фанариот, останал в историята с прозвището Дели Матей, и за независима българска православна църква. Има щастието да доживее до успешния край на тази борба, свързан с учредяването в началото на 70-те години на 19 в. на Българската екзархия и пристигането в Самоков на българския митрополит Доситей.
Един от забележителните приноси на Димитър Смрикаров е издаването на книгите „Златен извор“ /1870 г./ и „Додатъци“ /1874 г./. Знаещ няколко езика, той превежда и издава и други книги. Сътрудничи на „Цариградски вестник“, на вестниците „Турция“ и „Македония“. Поддържа връзки с игумените на Рилския манастир, с Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Славейков, Захари Хаджигюров и др.
Междувременно работи в Сараево, Белград, Цариград.
Още съвсем млад, Смрикаров се изгражда като истински енциклопедична и възрожденска личност. Просветителят и книжовникът формира у себе си и търговски нюх и стопанска промисъл и деятелност. Строи в Самоков първите чаркове за гайтани, отваря бакалница за масло, наема хан в Дупница, търгува в Босна.
Едва 25-годишен, Смрикаров за пръв път внася в страната ни картофите. Недоверчиви, съгражданите му в началото са настроени негативно: „Оно е отровно!“ Скоро обаче се убеждават в прекрасните им качества: „Много са арни брамбойките, ке ги садиме“.
Сам Смрикаров записва в дневника си: „Презъ 1835 година, месецъ априлий, за пръвъ пътъ въ българско засадихъ картофи – червени и жълти, въ градината си надъ града. Същите донесохъ отъ сръбско и гръцко, дето ми ги хвалиха и азе ядохъ отъ тяхъ”.
В книгите си той дори за първи път представя начина за отглеждане на картофи, а предлага и рецепти за приготвянето им.
Така ги наричаме в нашия край и досега картофите – брабои или компир, дори манджа. Названията са различни, но еднакво отлични остават вкусовите  качества на този уникален продукт и не случайно с течение на времето той става запазена марка на нашия район и един от символите на града ни в страната, пък дори и в чужбина.
Димитър Смрикаров не доживява Освобождението. В самото му навечерие, на 10 януари 1876 г., се разделя в Цариград с този свят, но улица в родния му град носи и сега неговото име, а и родолюбивите му дела се помнят и днес, век и половина след неговата кончина.

Тодор Попов

Leave a Reply