История, Култура, Новини, Статии, коментари

22-и пехотен Тракийски полк – гордостта и славата на Самоков

100 години от началото на Балканската война

По книгата на подполковник о. з. Христо Захаренов “Историята на 22-и пехотен Тракийски полк”

Георги Захов

“Бурно мятат се вълните
на Егея, Мрамора
и повтарят на борците
гръмогласното “Ура”…
/Из Булаирския марш – бойна песен на 22-и пех. Тракийски полк/

“Само армията донася, крепи и съхранява свободата на народа”
подполковник о. з. Хр. Захаренов

Има две славни имена, изписани със златни букви на стените на паметника-читалище “Отец Паисий” в града ни – Булаир и Калиманица. Първото – на Мраморно море, второто – над долината на Злетовска река и Брегалница. Там 22-и пехотен Тракийски полк в състава на 7-а Рилска дивизия се изправя срещу вековен враг, покрива със слава оръжието си и спечелва благодарността и признанието на отечеството ни.
За героичния път, изминат от полка в Балканската и Междусъюзническата война, за храбростта и себеотрицанието на бойците е потребно да си припомним в дните на 100-годишнината от тези паметни исторически събития.
22-и пех. Тракийски полк е сформиран на 1 март 1889 г. в сърцето на Тракия от 3-а и 4-а дружина на 10-и Родопски полк. При сформирането си 1-а дружина, квартирувала в Пазарджик /Татар Пазарджик/, а 2-а дружина с щаба на полка – в Хасково. В състава на полка влизали 24 офицери, двама лекари, чиновник и 1030 войника /от онези краища на страната и 185 от Самоковско и Ихтиманско/.
Полкът пристига в Самоков на 31 май 1904 г. и се установява на бивак южно от града, в полето при Бельова черква. През следващите години полкът строи казармата в местността Владишкото, в горния край на града, и води постоянно строева и бойна подготовка.
Цели 24 години – от сформирането си до началото на Балканската война, полкът се готви за извоюване на свободата на останалите под робство българи в Македония, Беломорска и Източна Тракия.
Мобилизацията е обявена на 17 септември 1912 г. Известието се пръска със светкавична бързина в града и околията и е посрещнато с възторг от цялото население. Още надвечер в полка пристигат първите запасни войници, целите окичени с цветя.
Само за няколко дни полкът е разгърнат в 4-дружинен състав, с картечна рота, телефонна и музикална команда и обоз.
До деня на тръгването в полка се явяват 59 офицери и 7987 войници. От тях в полка остават 34 офицери и 2576 войници, а в 22-а “допълняща” дружина – 9 офицери и 735 войника.
На 23 септември сутринта след общ молебен пред казармата и реч на командира полковник Сава Савов полкът потегля по шосето за Дупница и Кадиин мост.
Минаването през града е най-тържествено. Из главната улица бавно се точи внушителна, пъстра маса, окичена с цветя – войници, граждани, селяни, жени, деца, баби, старци. Всеки войник е заобиколен от своите близки – жена, деца, баща и майка. Близките изпращат войниците до края на града, а някои – чак до Ръжанското ханче.
На 25 септември полкът пристига на мястото за съсредоточаване – Кадиин мост и с. Чатърци.
На 5 октомври 1912 г. войната с Турция е обявена. Започва Балканската война. Полкът тръгва сутринта рано на този ден – още в 3 ч., към границата. Преди това турските гранични постове са атакувани и завладени от нашите погранични части и усилени опълченски формирования. В 10 ч. полкът стъпва на границата и навлиза дълбоко в многострадална Македония. Към 14 ч. вече е в Царево село /дн. Делчево/ в Македония.
Следващите дни са изпълнени с продължителни планински преходи и сражения с многоброен противник. Освободени са Кочани, Пехчево, Берово, Сурдулица, Петрич, Демир Хисар, Серес. На 29 октомври полкът достига околностите на Солун, където е дадена кратка почивка. След това частите на полка освобождават Кукуш, Гевгели, Воден, Дойран, Енидже Вардар.
На 15 ноември на полка е заповядано да замине на изток. След многодневно трудно придвижване в студено и дъждовно време целият полк се събира в гр. Мангора, Източна Тракия. На 24 декември полкът излиза на бойната линия и започва укрепване на позицията, която се простира от Сароския залив на Бяло море до Шаркьой на Мраморно море.
Голямата си бойна слава полкът постига при боевете край Булаир на 26 януари /8 февруари по нов стил/ 1913 г. Рано сутринта на този исторически ден Булаирският турски корпус тръгва срещу българските позиции. Ето какво пише за тези съдбовни събития подполковник о. з. Хр. Захаренов: “Двадесет и шести януари бе денят на надеждите на турците и те срещнаха с победно тържество зората му, без да подозират, че със залязване на слънцето под труповете на 6000 свои войници ще видят погребани надеждите си.”
Големият удар на турското настъпление е насочен срещу участъка на 22-и пех. Тракийски полк. Гъста черна маса като същинска лавина се носи срещу полка. Артилерия от три страни – от полето, от крепостта и от морето, поддържа пътя им. Гъстата мъгла също помага на противника да се приближи на около стотина крачки от българската позиция.
Моментът е критичен. Нашето командване изпраща малки резерви да подкрепят тънката линия на фронта. Командирът на полка също е на самата бойна линия. Не липсват и единични случаи на отчаяние и паднал дух. При това положение около чифлика Доган Аслан командирът на 7-а рота поручик Тановски, за да повдигне духа на своите войници, решава да се впусне в контраатака на чифлика без оглед на прекомерната опасност. Изправя се пред ротата с думите: “Войници, в днешния ден погледите на цяла България и на нашите другари при Одрин и Чаталджа са обърнати към нас. Който от вас обича България, да ме последва”! И поручик Тановски, последван от младшия си офицер подпоручик Тодоров и от около 60 войника, стремително се спускат към чифлика, пробивайки гъстата мъгла сред град от куршуми. Те стигат до самата покрайнина на чифлика и завързват отчаяна пушечна и ръкопашна борба с намиращите се там турци, унищожават ги и без да се бавят, се връщат в окопите.
Този рядък подвиг на командира на 7-а рота, макар и с цената на скъпи жертви, повдига духа и на воините от останалите роти. Това разколебава противника и осуетява опитите му да напредва.
Към 12,30 ч. при позицията на 2-а дружина пристига в подкрепа 4-а дружина от 49-и полк с командир майор Маринов. Войниците от 2-а дружина ги посрещат с възторжено “Ура”.
Дадена е заповед за контраатака по цялата бойна линия. След зова на бойните тръби и безкрайното “Ура” 2-а и 4-а дружина смело тръгват в атака. Противникът в чифлика се държи упорито, като открива убийствен огън, но нищо не може да спре устрема на храбрите тракийци. Противниковите войници са прогонени или унищожени.
На много места борбата се води буквално гуша за гуша. Трите части на чифлика падат една след друга. Отделни групи бойци от 2-а дружина, които от по-рано знаят подстъпите към чифлика, стремително се хвърлят напред. Една такава група под водачеството на младши подофицер Димитър Терзийски от Широки дол унищожава десетки вражески войници и пленява знамето на един турски полк от 27-а Низамска дивизия. Подофицерът Терзийски отнема знамето и гордо го развява над главите на своите войници.
След окончателното разбиване и обръщане в паническо бягство на цялата действаща срещу този участък турска дивизия, в края на деня, сражението е преустановено. В тази битка само пред участъка на 22-и пех. полк остават около 4000 убити вражески войници. От полка загиват трима офицери и 76 войници. Ранени са петима офицери, един офицерски кандидат и 265 войника, не е ясна съдбата на шестима войници…
След подписването на Лондонския мир с Турция на 17 май 1913 г. всички си отдъхват. За съжаление обаче радостта е кратка. Заповядано е войските да бъдат предислоцирани срещу гърци и сърби в Македония. Това довежда до бунтове в много полкове. За войниците е ясно, че се готви авантюра, която може да завърши с поражение и национална катастрофа.
В 22-и пех. Тракийски полк по време, когато е на бивак в с. Калугерица, северно от Струмица, на 2 юни 1913 г. също избухва бунт. Бунтът тръгва от 2-а дружина. Разбунтувалите се войници – около 2/3 от полка, се отделят на около 2 км от полковия бивак и устройват свой бивак с часови. Избират за свой командир подпоручик Медаров от Ихтиман, а за негов помощник – подпоручик Димитър Терзийски.
Пред командира на полка войниците заявяват, че вече са изпълнили дълга си, че са измъчени и изнервени, сред тях има болни от холера, всичко е взето от къщите им, трета реквизиция се прави в тила…
Бунтът продължава до 6 юни. Благодарение на полковник Тодор Митов, командир на 13-и пех. Рилски полк в Кюстендил, и майор Маринов от щаба на дивизията – и двамата самоковци, бунтът е прекратен.
На 16 юни полкът се намира западно от брега на Злетовска река. В този ден е получена заповед за бойни действия срещу сърбите, с което е поставено началото на Междусъюзническата война. Рано сутринта на 17 юни 1913 г. ротите преминават Злетовска река и стремително настъпват срещу сръбските позиции. През целия ден полкът води ожесточени сражения с окопалия се противник на Височина 650. Върхът преминава няколко пъти от сръбски в български ръце. Към 18,30 ч. височината окончателно е завладяна от нашия полк. Тя е наречена Душкова могила в памет на загиналия там като герой командир на рота поручик Душков.
На 18 юни в 12,30 ч. е получена заповед за прекратяване на военните действия. Това разстройва и обезверява частите по фланговете на полка. Под натиска на противника те отстъпват. Само воините от 22-и полк, познавайки характера на противника, остават на позиция и отказва да дадат знак за примирие – издигане на бял флаг. От силната пушечна и оръдейна стрелба на полка сърбите са принудени да се върнат на старите си позиции. Здравото задържане на Височина 650 от полка, заедно с 5-а и 6-а батарея на 7-и артилерийски полк, дава възможност на дивизията да се укрепи на нова позиция.
Командващият 4-а армия ген. Ковачев се обръща към полка с думите: “Тракийци, вие възобновихте славата си, с която се бяхте покрили при Булаир.”
Към 16 ч. полкът получава заповед да отстъпи на левия бряг на Злетовска река.
Героичната съпротива на бойците от полка на новата позиция Безиково-Цера спира противника да заеме Калиманската височина. Това им спечелва заслужено име – “първи и непобедими калимански герои”.
Ожесточените боеве не спират ни денем, ни нощем. Двадесет и четири дена бойците не знаят ни сън, ни почивка, ни дневна храна. Врагът, убеден, че не може с открита сила да превземе българските позиции, решава с ураганен дъжд от шрапнели и гранати да унищожи или прогони защитниците на Калиманската позиция. Но българският войник, твърд както всякога, търпеливо понася всички страдания и ужаси и чака, както пише Захаренов, тържествената дума на своя щик.
В тези напрегнати до краен предел часове нечуван героизъм проявяват ротите на поручик Кокошков, поручик Доспевски, поручик Ангелов, поручик Лугов, картечната рота на поручик Найден Андреев. Храбрият артилерист поручик Владимир Заимов /станал по-късно генерал/ завинаги свързва името си с полка. Тук отново виждаме дребничкия, но “велик по дух” поручик Тановски със своята 7-а рота. И тук той се обръща към своите войници: “Готови ли сте, юнаци, заедно да умрем с пушка в ръка в окопа”!?…
В този момент, когато всичко виси на косъм, командирът на полка вика силно: “Музиката напред!” След малко сред ужаса на топовните гърмежи бойците долавят величествените за всяка българска душа звуци на “Шуми Марица”. Всички настръхват. Гръмогласно “Ура” се понася по цялата бойна линия, въодушевлението расте. Врагът чувства внезапната промяна в духа на защитниците. Към 20 ч. противникът е отблъснат и прогонен по протежение на цялата линия, като оставя целия скат, осеян с много убити и тежко ранени.
На 19 юли 1913 г. към 12,30 ч. се получава съобщение за продължаване на военните действия. До 28 юли полкът остава на позицията.
В деня на прекратяването на военните действия в полка са останали едва 21 офицери – от 74 в началото на Балканската война /72 % са излезли от строя/ и 1630 войника от 4450 в началото на войната /излезлите от строя – убити, ранени и болни – са 63 %/.
По време на примирието на Калиманската височина командирът на полка полк. Сава Савов между многото грижи за своите подчинени не забравя и скъпите жертви от своя полк и оставените от тях нещастни сираци. Той основава при полка фонд за подпомагане на сираците от войната и за издигане на паметник на загиналите от 22-и и 50-и пех. полк „полкови светци” /по неговите думи/ от Самоковска околия. Полк. Савов пръв внася в този фонд значителна сума от собствените си средства. Последват го и други офицери от полка. На основата на този фонд по-късно в Самоков е издигната уникалната сграда на паметника-читалище „Отец Паисий”.
На 28 юли 1913 г. полкът е снет от позиция и на другия ден се отправя за града ни по маршрута: Царево село /Делчево/ – Джумая /Благоевград/ – Рила – Рилски манастир – Кобилино бранище – Мала църква – Самоков. На 3 август към 10 ч. полкът влиза в Самоков, посрещнат най-тържествено от целия град начело с духовенството, общинските съветници и депутации от всички еснафски сдружения и учрежденията. Над главите на войниците се сипе дъжд от цветя. Сърцата на всички са изпълнени със силни чувства на радост и гордост, но и на скръб и съжаление. Всичко това е изразено в трогателните думи на множеството: „Добре дошли, мили войници!”
Неутешими са близките на загиналите, оставили костите си в незнайни гробове на Булаир, Височина 650 и Калиманица. Потомството и историята ще помнят и пазят тяхното дело и памет, техните имена ще се произнасят и повтарят с трепет.
На полето пред казармата на полка се отслужва молебен от цялото местно духовенство, както и панихида за падналите за отечеството войници. След това се отслужва и молебен за останалите живи.
Така свършват Балканските войни. И славният 22-и пех. Тракийски полк, един от главните зидари на Булаирската и Калиманската епопея, се прибира отново в родния Самоков. „Само духовете на загиналите през войната герои свободно и безгрижно бродят между сребристия Мрамор и синия Сароски залив, между златистите Брегалница и Драгобращ”, заключава подполковник о.з. Христо Захаренов.

Leave a Reply