Самоковци – покорители на тайгата на Коми! | Вестник Приятел

Из стария бележник

В края на 60-те години на миналия век на територията на Коми АССР беше създадено Българското горско промишлено предприятие /БГПП/ за добив на дървесина. В Усогорския район от 39 000 кв. км с център с. Кослан започнаха действие 4 предприятия за строителство и дърводобив /ПСД/, както се наричаха подразделенията на БГПП. Три от тях – в Усогорск, Благоево и Горни Мезен, имаха капацитет да добиват годишно по 1 млн. кубика дървесина, а това в Междуреченск – 600 000 куб.
По своята уникална мащабна организация, по наситеност на техника, висока производителност и ниска себестойност, по създадените нормални битови и социални условия на труд това предприятие нямаше равно на себе си на планетата Земя.
Един от създателите му и първи негов директор беше самоковецът Георги Стоев. В покоряването на тайгата дадоха своя дан още стотина самоковци – хора от града и околните села. За тях искам да разкажа.
Естествено най–трайна диря след себе си остави Г. Стоев. Със своя висок професионализъм и горолюбие, с умението си да ръководи пряко многоброен и разнообразен колектив той бързо беше спечелил уважението на 12-те хиляди тайожники /работещите в тайгата/. На изпращането му в културния дом в Усогорск дълго не секвали приветствията и благодарностите към него. Казват, че второ такова изпращане по случай приключване на договор не е имало.
Едни от първите с успешно изпълнени договори бяха и Крум Бранков, Стефан Чакъров, Тодор Пешов и малко по–късно – зам.-директорът по производството Ганчо Пальов от Алино.
Първият шеф на търговското предприятие /ОРС/ беше Иван Попов от Говедарци, по-известен като Ваньето. Него го помнят не само като началник на търговците, но и като неуморен физически работник в пренос- превоза на стоките в търговската мрежа. Попитали го от Москва: „Как е, Иване?”, а той отговорил: „Брашно и фасул има. Всичко е наред.”
Известен специалист–монтажник беше Сашо Аршинков. Сега май работи някъде в София. Към него изпитвам огромно уважение. В най-трудния и трагичен момент в живота ми, когато трябваше спешно да се прибера у дома, той беше неотлъчно до мен, до рамото ми, като роден брат и другар. Къде ли си сега, приятелю, с какво ли бих могъл да ти се отблагодаря за човещината ти, за всичко в оня злощастен за мене ден!?…
Познавам доста самоковци и от четирите предприятия, но най–добре познавам благоевци. Изключително колоритна личност беше Иван Аличков, по-известен в Самоков като Де Гол, шофьор-бригадир в ДАП–а /някогашното автомобилно предприятие/. В Коми го наричаха Полтара Ивана /Иван и половина/ – не само заради ръста му, а и защото вършеше работа за човек и половина.
Заместник-шеф на търговците беше Димитър Дамянов от с. Клисура. Той беше един от малцината от нас, които ходеха винаги с изгладен панталон и с вратовръзка. Ние правехме това само на Нова година и на 1 май.
Все пак между нас, белчинците, най–известен беше техническият ръководител, а по–късно и началник на горско–технически участък Христо Машов. Той беше между първопроходците в горските масиви на тайгата с първия си договор. С втория договор приключи дейността на предприятието и се прибра с предпоследната група. В неговия участък беше създаден първият осморен комплекс дървосекачи, който добиваше годишно около 130 хил. куб. дъвесина. Само който познава добре тази професия, знае какво означава това…
Между женския състав в Благоево се открояваше Станка Чуколова, по баща Венева. Тя пасваше на какво ли не. По договор беше строителка, но повече работеше като художник. Двете й дъщери я наричаха „майка ни – бояджийката”. Хвалеше ни се, че е добра скиорка, защото като всяка самоковка се е родила със ски на краката. Искаше да уредим състезание по ски бягане с рускините, но когато научи, че между скиорките от Сиктивкар /столицата на Коми/ гъмжи от световни и олимпийски шампионки, меракът й се стопи.
Известна с доброто си сърце беше медицинската сестра Йорданка Атанасова от Рельово. Тя и нейното семейство бяха първите, които ме посрещнаха на Коми земя.
Не мога да не спомена всеотдайната в работата си като домакинка на блок Фронка Янкулова, както и Радка от Бели Искър, Веска Будинова и др.
Веднъж дойде за работа малка група от Широки дол. Постояха ден–два, погледаха и решиха да се върнат в България. Помолиха ме да ги заведа при директора за изясняване на ситуацията. Посрещна ни бургазлията Пиперков и ги попита: ”Кажете момци, какво ви уплаши?”, а един от тях отговори: „Ного апат муите!…” “Преведох” шопската реч на директора, а той им рече: „Щом ви уплашиха комарите, по–добре е да си събирате багажа за гарата и довиждане!…”
Това не беше необичайно. Около 10 % от новопристигналите бяха екскурзианти. Плашеха ги не само „муите”, но и трудните природни условия на „Подмосковския Сибир”, както наричаха този район, в който студовете бяха сибирски, но все пак се намирахме в Европа.
За малко повече от четвърт век в тайгата на Коми работиха повече от 100 хил. специалисти, както ни водеха официално /без да претендирам за точност/. Най–голямата част от тях бяха отишли, за да си купят лека кола от „Кореком” без ред или да направят вноска за апартамент във валута. Чисто нова “Лада 1200” тогава струваше 5100 рубли или 4500 лв. При средна заплата около 500 рубли това се постигаше за по–малко от година.
Повечето работещи постигнаха своите цели. Много от тях продължаваха договорите си.
През 1994 г., по време на правителството на Беров, нашето предприятие беше закрито. Защо ли?