Преживелици от Тенерифe – картини от много известен, за някои – неизвестен остров

Александър Кондоферски

Днес си почиваме с Надя от изтеклите дни и се подготвяме за това, което ни предстои утре. Избрали сме Канарските острови и Тенерифе не за да лежим по цял ден край басейна на хотела, макар че оттам се открива чудесна гледка към съседните хълмове. Зад тях извисява конус много висок връх, по който се белеят преспи от сняг и лед.
Тенерифе на езика на гуанчите, древни жители на архипелага, означава „планина на снеговете” или „снежна планина”. Едва ли може да се намери по-подходящо име за най-обширния и красив от седемте канарски острови с обща площ от 5231 кв. км. Остров, наричан още „миниконтинент”, „остров на вечната пролет”, „островът на цветята” и т. н. Израснал, както останалите свои събратя, от трикилометровата дълбочина на океанското дъно след хиляди вулканични изригвания през последните 15 милиона години от историята на Земята, Тенерифе се извисява над океана и всички останали острови с два, три километра и повече. Пико дел Тейде е най-висок за архипелага и за цяла Испания със своите 3718 м. Утре с Надя искаме да го изкачим.
Пети ден, откакто сме на Тенерифе с площ от 2057 кв. км и форма на патенце. Намираме се в град Пуерто де ла Круз, който почти се е слял с Ла Оротава и други селища и който се разпростира в една долина с форма на полукръг, с радиус от 10 км; от океанския бряг до веригата върхове по периферията с височина 2000 м. По-красив град от този не съм виждал до ден днешен! В него живеят 50 хил. души и красотите, създадени от човешка ръка, са няколко пъти повече от тези, създадени по цялата дължина на нашето Черноморие!
Чета жадно през първите дни на престоя ни тук и обогатявам досегашните си мизерни знания и представи за острова и архипелага.
Преди много години Тенерифе бил населен с гуанчи. Това са потомци на пещерния човек, който през ледниковия период бил принуден от студовете да предприеме продължително пътешествие от Северна и Централна Европа. През Южна Франция и Испания стигнал до Гибралтар, а оттам се прехвърлил в Северна Африка. Берберите от Атласките планини сред Сахара носят в себе си гени от пещерния човек. Част от тях продължили своето пътешествие през ранната човешка история и с помощта на примитивни салове успели да стигнат до архипелага, отстоящ на 100 до 350 км западно от африканския континент. Така се родило кралството на гуанчите — едри на ръст, силни и издръжливи. Те имали руси коси, сини и зелени очи и защитавали своите острови до последна капка кръв от нашественици през следващите хилядолетия.
На гуанчите им помогнало също така обстоятелството, че върху островите няма залежи от злато, скъпоценни камъни, няма суровини и съкровища, привлекателни за великите сили от древността. Преди 600 години дошли португалци, по-късно пристигат испанците и започнали кръвопролитна и безпощадна война. Изтекли почти 100 години, докато те сломят съпротивата на гуанчите. Едно от най-големите си поражения испанците претърпели при днешното селище Ла Матанца. Преведено, това означава „кървава баня”. Друг път гуанчите успели да привлекат гладуващите испанци чрез стадо кози в една пещера. Испанците влезли да уловят козите навътре в пещерата, като оставили няколко души да пазят входа й. Гуанчите ги избили и затрупали входа на пещерата с големи камъни. Само един испанец успял по чудо да се спаси и да разкаже по-късно на своите съотечественици какво се било случило.
Решителна роля за поражението на гуанчите изиграли две обстоятелства: заболяването от чума, донесено от испанците, и военната техника, която значително превъзхождала примитивното снаряжение на островитяните. Накрая, изтласкани в планината, покрити с рани и изтощени от глад и болести, последните гуанчи предпочели смъртта пред робството. Избили жените си и децата и скочили заедно в една пропаст. Така приключила многовековната история на един жизнен и храбър народ. Според учените в днешно време са разплетени само пет процента от всички загадки, които оставили гуанчите…
През 1982 г. Испания признава автономията на Канарските острови. През 1985 г. те получават от Европейската общност „специален статут“.
Научните изследвания на островите продължават във всички посоки. През 1998 г. нова сензация изненадва света. Доказва се, че викингите многократно са посещавали архипелага през вековете. Сламеноруси коси, сини и сиви очи, нулева кръвна група на острова са наследството от викингите!
Последните завоеватели на Канарските острови са туристите, в най-ново време – руснаците. Руски туристи пристигат тук в едната ръка с куфар, а в другата с найлонов плик, пълен с пачки – банкноти от по пет стотачки. Не рубли, а евро. И си купуват готови хотели, парцели, апартаменти и сгради. Купуват, без да се пазарят и ако нещо харесат – няма сила, която може да ги разколебае. Много от тях остават да живеят за постоянно и управляват оттук своите сделки в Европа или Америка. Ако това темпо, с което пристигат руснаците, продължи, след 30 години половината от населението на островите ще приказва руски език без акцент.
На Тенерифе живеят 650 хил. души. От тях 17 хил. са германци, 35 хил. – англичани, 5 хил. – холандци и т. н. През 2005 г. населението за една година се е увеличило с 5 %. Промяната не е от нарастване на раждаемостта, а от пришълците.
Емигрантите от двете големи вълни на изселване в миналото заминавали предимно за Куба и Венецуела. Особено във Венецуела те били високо ценени заради трудолюбието и уменията, които притежавали. Строяли къщи от камъни, пътища и мостове, водопроводи и водоеми, терасирали и пренасяли плодородна земя. Били в състояние да превърнат трънлива пустош в райска градина с упорит многогодишен труд.
Преди десетина години правителството на Канарските острови дава възможност на всеки, който докаже произхода си от тук, да се завърне обратно в родината на своите предци. За 6 години се завръщат 60 хил. души, предимно от Куба и Венецуела. Пристигащите от Куба преминават през големи митарства и виждат голям зор, докато получат изходна виза. Един от завърналите се кубинци продава от наследствените земи парцели на стойност половин милион евро и подарява сребърен кръст с тегло 50 кг, инкрустиран богато, на манастира в Икод де лос Винос. От там някога емигрирали негови прадеди, заедно с нотариалните актове на земите си.
Човешки съдби – еднолики и многолики, неповторими, или пък с големи прилики помежду си.
Някой път трябва да се захвана и да опиша своят произход. Най-старите документи, които имам, са от края на XVIII век, почти 250 години. Моите прадеди произхождат от Североизточна, Югозападна, Централна и Югоизточна Европа. Идват от Кьонигсберг (Калининград), Прага, Виена, Цариброд, Кондофрей и от Самоков, където съм се родил. Нося своето родно място в сърцето си, където и да живея, където и да пътувам. Виждам нови земи, гледки, истини и заблуди, едно доказателство, че все още живея. Има много красиви места под слънцето, но досега най-вълнуващи си остават няколко девствени кътчета в Рила!

/очаквайте втората част – „Първата тренировка – на косъм от слънчев удар“ утре/