Преживелици от Тенерифe /2/: Първата тренировка – на косъм от слънчев удар

Александър Кондоферски

С Надя решаваме да участваме в четири туристически екскурзии в източната, западната и централната част на острова. Плащаме общо 370 евро за тази цел, не е никак евтино, но всички удоволствия се заплащат в Европейската общност.
Връщаме се отново в Ксибана Парк и си приготвяме сандвичи и вода, слагаме туристическите обувки и преди 14 ч. се озоваваме на автогарата, отстояща на 10-15 минути пеша от хотела. Идеята е да се разходим по планината над нас за няколко часа и да огледаме от високо цялата област. Автобус 345 пътува натам на всеки кръгъл час, цената е символична. Спирките са безброй, хора се качват и слизат, а пътуването трае почти час, докато преодолеем десетината километра разстояние и 1200 м разлика във височините. Автобусът катери трудолюбиво височината в долината Ла Оротава и моторът загрява, докато стигнем Ла Акваманца и след нея Ла Калдера, тукашния Боровец. При 700-800 м надморска височина /по-точно надокеанска/ прекосяваме пелената от гъсти облаци, надвиснали върху крайбрежието, и слънчевите лъчи заслепяват очите, докато свикнат. Слизаме в Ла Калдера и потегляме, без да се бавим, защото остават само три часа и половина до последния автобус. Вървим върху дебел килим от светлокафяви иглички през боровата гора. Местните борове „рinо сапаriо“ растат само по тези острови и са наистина уникални. Игличките им стигат на дължина до 30 см и са по три на брой, а не две, както при боровете в Европа. Тези борове снабдяват острова с вода. С милиарди иглички улавят влагата, носена от пасатните облаци, като ползват само 1/3 от нея за жизнено функциониране. Останалите 2/3 предават на почвата, която е от вулканична скала и е порьозна. Един бор улавя 2000 л вода годишно! Водата в почвата попива до различна дълбочина из острова и се събира в подземни естествени водоеми, образувани върху пластове от водонепропускливи скали. Чрез 1200 сондажа или галерии, с обща дължина над 1700 км, канарците черпят вода от дълбините и по сложна мрежа от водопроводи, помпени станции, изкуствени водоеми и деривати снабдяват навсякъде острова с живителната течност.
В една от галериите само преди месец, близо до Лос Гигантес, се случва трагично събитие. Петима испанци и един италианец /природозащитници и астрофизици/ заплащат с живота си своето желание да се запознаят със съществуващата тунелна система. Те проникват на 2 км навътре в един от изоставените тунели и се задушават от липса на кислород и отровен въгледвуокис, който произхожда от магмата на вулкана Тейде. Останалите 24-ма от групата успяват по някакъв начин да се завърнат обратно /някои от тях престояли там с часове в безсъзнание, докато се свестят/.
В гората, през която протича разходката ни, почти няма треви. Под боровете има приземен етаж от най различни видове хвойна с меки листенца, ерика, тук и там расте някое цвете. Отделни гиганти от евкалипти са намерили място между боровете и се извисяват до 10 м над тях. Канарските евкалипти по време на своя растеж постепенно извъртат горната част на своите стволове. Кората им се напуква и се свлича при корените на големи парцали и ленти. Защо става така е известно на специалистите, ще трябва да питаме някои от тях.
Пътят пресича няколко водопровода със защитен кожух от каменни плочи и каптажи, иззидани с черен базалт. Чешма не се вижда никъде. Най-подир стигаме до чешмичка със спирателно кранче. Пълним пластмасовото шише с прясна, студена вода. Водата е вкусна и е кристално чиста, отпиваме и си допълваме пак шишето, изпитваме благодарност към този подарък от канарските борове.
Те изчезват внезапно на 1700 м надморска височина и слънцето сякаш стоваря горещи чукове връз главите. Сигурно става 40° С и за кратко време изпиваме двете шишета с вода, всяко по литър и половина. Няма облаче на небето, няма ветрец да ни лъхне отнякъде – само задух и жега. Катерим се по червено-оранжеви сипеи и по черни скали. Няма пътеки или пък маркировка. За един час „изкатерваме“ още 400 м нагоре. Около нас се виждат само тръни и кактуси, тук-там купчинки от заешки „бурболинки“.
Жегата е непоносима, а е вече 17 ч. Тръгваме по обратния път, на косъм от слънчев удар. Когато успяваме да се доберем до боровата гора след хлъзгане, свличане и пропадане по нажежените сипеи и дерета, сме щастливи, че сме отново на “хлад“. Сигурно има 30°С на сянка, но е прохладно в сравнение с мястото, което напуснахме преди половин час.
Успяваме да пристигнем навреме до автобусната спирка, за да хванем последния рейс за деня. Ушите заглъхват, само за трийсет минути губим 1200 м височина при това шеметно спускане през долината на Оротава.

/очаквайте продължението – „Гори, призраци сред мъглата“ – утре/