Преживелици от Тенерифe /4/ – Вулкани, пустини и зайци на поразия

Александър Кондоферски

На 4 март правим екскурзия в обратна посока, северозападно от централната част на острова. Големият автобус е пълен с австрийци и германци. Двамата екскурзоводи – Анджи (Ангелика) и Михаел, ни взимат в 8 ч. от хотела.
Днес е неделя и затова много от местните жители са паркирали леки коли или джипове на произволни места сред гората, от двете страни на пътя. Анджи ни съобщава, че това са ловци на зайци. Никой от тях не си носи пушка, стрелбата е забранена. Зайци се ловят с помощта на специално обучени кучета — т. нар. „поденкос”.
Образуваме две групи от по 12 човека. Австрийците води Михаел, германците — Анджи. Намираме се на 1300-1350 м надморска височина и пътеката лъкатуши покрай канарски борове. Те са на 10 и повече метра един от друг, само под тях има килим от иглички. Няма храсти, треви, няма камъни, всичко е черни дюни. Кората на канарските борове е огнеупорна и пази ствола от горски пожари. При вулканично изригване короната на дървото може да изгори напълно, но от стъблото отново израства зелена корона с бодлички, още по-жизнена от преди. Много борове са горели по няколко пъти през вековете, но животът им след пожарите продължава.
Под краката ни вулканичната почва хруска и скърца по същия начин, както ако се върви през много студено време по сняг на кристали. Има разлика само в цвета /черен/, температурата /+40 ° С/ и влагата /45 %/. Вече сме в близост до „Вулкано Негро“ (“Черния вулкан”), който отговаря напълно на своето име. Правилен конус с височина 100 м и диаметър при основата 300 до 400 м, по който е забранено да се изкачим.
Този вулкан има печална слава. Изригнал през 1706 г. и с два потока лава затрупал древния град Карачико, намиращ се на 6 км по права линия, на брега на океана. Пристанището на Карачико било най-сигурното убежище за лодки и кораби, но след изригването на „Негро“ било затрупано. Къщите ги засипали пепел и лава с няколко метра дебелина. Много хора намерили своята смърт в разтопената лава, а живите избягали далеч от това прокълнато място. Изтекло повече от столетие, докато хора се заселят отново там и техните къщи са стъпили няколко метра по-високо върху пласта от лава, над предишните къщи на Карачико.
Докато Анджи разказва това, виждаме двама, след това още трима ловци, излезли на лов с кучетата „поденкос“. За пръв път виждам такива кучета -гърчави, леки и дългокраки. Приличат на хрътка, но са несравнимо по-леки, слаби са като вейка. Те обикалят групата и скимтят, просят храна. Стопаните им ги оставят нарочно цял живот да гладуват, за да не затлъстяват и да тичат бързо. С тоягата ги дресират да бъдат свирепи и недоверчиви. Те получават оскъдна храна за награда само когато хванат заек.
Кучетата ловуват заедно, в глутница от 7-8 на брой, и прилагат специална тактика щом открият зайци, за да ги изкарат от дълбоките дупки, прокопани в порьозната, вулканична земя. Веднъж изкаран от дупката, нито един заек не може да се спаси от „поденкос“. Ловецът само присяда близо до джипа си и чака гладните му слуги да напълнят багажника. Един от деликатесите тук, по местна рецепта, е печено заешко с чесън, банани, сметана и билки, като месото 12 часа и повече престоява в марината.
Хора, растения, организми на Тенерифе са извоювали правото си на живот след сурова и безпощадна борба сред този лунен пейзаж от вулканични хълмове и отломки. След един час пътят ни стига при вулкана Чинейро. Той изригнал за последен път преди 98 години и това изригване е последно на Тенерифе до наши дни.
Най-страшната катастрофа предизвикал вулканът Тейде преди 700 години. Чудовищна бомба от газове под налягане разпръсва на малки парчета цял планински масив, който се извисявал на 6000 м височина и се намирал близо до Тейде. Гуанчите успели да преживеят и тази гибелна катастрофа, само робството на испанците – не.
През 1876 г. избухва вулканът Виехо. Не успявам да чуя данни за кубичните километри лава и пепел, които изригнали от дълбините му. Чувам само, че кратерът е с диаметър от 17 км и е най-големият, известен на вулканолозите досега.
Преминаваме покрай бор, чийто ствол трудно могат да обхванат с ръце трима мъже. Анджи разказва, че великанът е горял най-малко пет пъти в своя живот. Удрян е два пъти от гръмотевици, издълбали две различни хралупи, и три пъти е горял през последните 300 години от последователно избухналите вулкани в близост до него. Както птицата Феникс този бор е възкръсвал за нов живот от библейски огън и жупел! Кората му е напукана и над 15 см дебела…
Към 16 ч. сме при автобуса и двете групи, като сме и двамата с Надя единодушни, че няма да идваме повече тук. Един път в живота стига, даже е предостатъчно…
Водят ни в кръчма, където пием всички студени напитки и хапваме от местните деликатеси. Ядем кръгли картофи с големина на топче за пинг-понг, сварени в морска вода. Имат жълта сърцевина и се ядат с кората. Козе месо с чесън и други подправки е също много вкусно…

Очаквайте утре част 5 -“ Отиваме в планината, за да уплашим ламята…“