Поетичен антракт

Гостува ни литературен клуб „Димчо Дебелянов” при читалище-паметник „Отец Паисий”

Иван Ненов

Знак

И всеки ден съм все по-старомоден.
И старомодно пиша – няма как.
Не мисълта ми още е свободна
и лист откъснат е за мене знак,

че някой разрушава битието,
което е стаено в моя ген…
Ще го потърся. Ще му кажа: вето!
И ветото стаено е във мен.

С какво се промени ти, свят? Кажи ми?
С ракети и компютри? Но човек
остава в страстите си зли, неудържими –
какъвто си е бил от памтивек.

Зоя Станкова

х х х

Вързах си люлка в небето
и се залюлях над света.
Въжетата ми изплете паяче, което
сключи сделка с облака
да ме държи, за да летя.
И тогава стана чудо, ето,
покорих от поле до планина,
покорих всичко, дори и морето,
и плувах в разни чудеса…
Но скъса се внезапно въжето
и паднах пак в калната земя.
Там, сред хората, където
мога само с душа да летя…

Искър Рилски

Надежда

Съдби човешки –
съдби различни.
Раждат се, живеят и умират!
И пак се раждат…
Бедни, рогати, богати,
светли, честити, добри,
сакати, подли, зли…
Съдби – звездно небе!

ххх

…Аз имах обич една –
тайнствена и мъчителна,
към едно /тогава!/
шестнайсетгодишно момиче.
Много–много години
я носех като въглен
тази обич във сърцето си!
Като нещо най-съкровено,
като нещо най-възвишено,
като нещо най-свещено
във този разкошен свят!…
Момичето порасна,
момичето е отдавна жена,
която загърби обичта ми:
най-чистата, най-праведната,
святата моя любов!
За „друга” време няма…
Сега пазя спомена за теб
и чакам…
Старостта?… За какво ми е!
Смъртта?… Не ми се мре!
Нищото?!?
Все пак – надежда е…