Пътни бележки от Лондон – втора, последна част

В неделя заедно с кралица Агнеса

Никак не се шегувам, като наричам с подобна титла Агнеса. Пеньо Пенев е изрекъл безсмъртни думи за „Негово Величество Човекът”, който се труди от сутрин до вечер, който стои здраво на тази земя, който произвежда благата, необходими за съществуване на човечеството.
Точно такава е моята скъпа съученичка Агнеса, която се труди от сутрин до вечер, подкрепя своите близки, не забравя стари познати. И е в отлична форма, десетилетията не я закачат. Според мен е с немска психика – точна, отговорна, дисциплинирана.
Вместо да си почине след тежката седмица и да отдъхне в неделя, тя се залавя с трудна задача. В рамките на един ден да покаже забележителности от Лондон, за които ни трябват три дни, ако потеглим сами да се блъскаме из тълпите…
Агнеса пристига в 9 ч. и незабавно потегляме. Стигаме пеша до Ланкастър гейт, след това до Виктория гейт, отминаваме братовчедите, прекосяваме Хайд парк, който гъмжи от народ при слънчево време и синьо небе като днес. Покрай Уелингтън Арч прекосяваме „Зеленият парк”, като стигаме до Бъкингам палас.
Преди месец показаха бебето Джордж Александър Луис на тълпата, събрала се пред двореца. Всичките телевизии по света го показаха на 7 и кусур милиарда плебеи и „от тогава не можем да спим с жена ми от радост” – ми съобщи един стар приятел на име Симеон Андреев от София – „че се е родил трети поред наследник на английския престол”.
Ползата от раждането на Джордж за мен е, че познах веднага Бъкингамския дворец, защото го бях виждал вече по телевизията. Престояваме цял час пред двореца с надеждата да видим смяна на караула, което било цяла атракция.
Гвардия от ездачи с червени плащове на коне преминава тържествено покрай нас и отпрашва в посока Хайд парк, защото по протокол всеки ден се изисква разхождане на конете. Агнеса успява да чуе отнякъде, че днешната церемония е отпаднала, без да научи причината, и затова продължаваме незабавно разходката през парка на Свети Джеймс в посока на река Темза. Пред очите ни се показва внушителна кула с Биг Бен /огромен часовник/, пресичаме Темза пеша по широк, дълъг и много солидно направен мост – Уестминстер бридж. Там се редим на опашка пред касите за билети и срещу 70 паунда получаваме пет броя за цялата група на кралица Агнеса. За голяма моторна лодка с капацитет до 200 пасажери.
Очакват ни незабравима разходка по Темза в продължение на един час до Гринуич, с гринуичкия меридиан, вкусен обяд с ледена бира в чист и модерен италиански ресторант, а от там – половин час пеша по алеята до баира, където минава въпросният меридиан. А сега на майтап едно предложение: Ако някоя Мери вземе да се омъжи за някой Диан и им се роди момченце, смятам, че ще бъде доста логично и много практично да го кръстят Меридиан.
Най-после стигаме Гринуич, който представлява тясна лента от черни павета, перпендикулярни на по-светли павета в един двор. Който иска да се разкрачи от двете страни на въпросния меридиан, трябва да заплати 6 паунда входна такса, които отиват направо за Нейно Величество. И този път баба Елизабет не е познала – парите за вход ги даваме за кафе, сладолед, а на въпросния меридиан хвърляме по едно око през оградата. Напълно достатъчно
Пак по обратния път с лодката стигаме до пристанището, от там с червен автобус, два етажа висок, при ляво движение, покрай небостъргач в центъра на „Ситито”, покрай „Сохо” и Марбъл арч се прибираме в любимия ни хотел „Депресията на принц Уйлям”. Вече е доста късно, но отново сме изгладнели. Хапваме „вкъщи” шунка, домати, английско сирене и констатирам, че полицейски сирени вече не ни действат. Чуваме две-три сирени в просъница, останалите пропускаме.

През нощта спя и сънувам как постоянно срещаме братовчеди. Първи, втори, трети, четвърти на бат Сали идват от Индия или Египет /учените все още не са напълно наясно откъде идват „ромите”/, идват от Югоизточна Европа, идват от цял свят и се разпиляват върху тревата на тези великолепни паркове. Припечелят ли нещо от връщането на празни бутилки, от просия и кражби, откриват банкова сметка. От нея превеждат пари на другите братовчеди в България за пътни разноски и те да пристигнат тук. Около парковете хвърчат денонощно полицейски коли и сирените вият неистово, без да прекъсват: „А-у-у-у, а-у-у-у, а-у-у-у!…”
На Бат Сали му дават почетно място в английския парламент и то в Камарата на лордовете. Само той с опит, знания и размах може да повлияе на своите братовчеди да престанат да се гощават с печени лебеди и само той ще спаси този красив животински вид.
Природозащитниците напълно подкрепят и твърдо държат страната на Бат, Сали, без съмнение – световно известен вече…
В този момент полицейските сирени завиват още по-силно и… се събуждам.
Надя се смее за „Добро утро” и съобщава: „Александре, в къщи ще се наспиш!”

Още два дни – и ще се наспивам!

В понеделник посещаваме доста архитектурни забележителности. Разхождаме се по „Трафалгар Скуер” с четири бронзови лъва, черни на цвят, и грамаден галски петел, морскосин и готов да те клъвне. Геса /Агнеса/ ни обяснява, че той е дело на френска художничка-авангардистка. Отпреди десетина години е там.
Цвети се покатерва върху гранитния пиедестал на лъвовете, изпълнен с няколко гигантски стъпала, за да се снима за спомен. Аз се учудвам на физкултурните занимания, проведени интензивно и напористо, но после разбирам, че там пял някакъв много модерен корейски състав, а такива неща вълнуват днешните млади особено много. Кой пък е бил Трафалгар – няма значение.
През цялото време Цвети държи в ръцете доста голям по размери джиесем и постоянно изпраща някакви съобщения на Маргарита, първа приятелка и аверка. Това е най-новата форма на комуникации.
Новата лудост на младежта – с мобифон, на тротоара – пак с мобифон, в час, в къщи, в леглото – непрекъснато с мобифон. И родители, и учители са безсилни да променят нещата, камо ли пък един старомоден лелинчо! Боят е забранен, имаме демокрация.
Влизаме в „Хародс” – там не можеш да се разминеш от хора. В мазето е изграден от камък барелеф на Доди ал Файед и лейди Ди, един символ на английско-арабската дружба. Пари, всички световни пари са добре дошли в Лондон; който има много пари, да потегля за там. А с пари можеш да омагьосаш даже принцеса! Нито съм фен на Ди, нито на Доди, но ги понасям и двамата иди-доди.
Цените на „Хародс” са съобразени с покупателните възможности на арабските шейхове от Саудитска Арабия и Емиратите. /На отлитане, ден по-късно, виждаме млада арабска двойка, бутаща върху голяма количка седем скромни куфара с покупки от Лондон. Куфарите носят марката „Хародс” и имат цена между 5 и 7 хил. лири./
Имаме карти за автобусните линии на цялата градска мрежа. Всички коли са еднакви, червени на цвят и двуетажни. Качващите се дисциплинирано влизат само през предната врата на автобуса, от лявата страна на шофьора, и поставят картата си върху специално устройство, което я разпознава дали е валидна. Прехвърляме се от автобус върху друг автобус, качваме се по стълбичка горе и от високото наблюдаваме сгради, огради, арки, паметници, обелиски, паркове и градини, кули, замъци, крепости и какво ли не. Вероятно успяваме да видим само 5 процента от Лондон, въпреки добрите си намерения. Огромен град, който се пука по шевовете от хора!
Влизаме в два-три музея, общата част, където не са поставени каси за продажба на входни билети. Откраднатото или закупено на безценица от всяка една държава на този свят, е изложено със съответните мерки за сигурност в безброй зали, стаи и други помещения. Познавачите ахкат и охкат, ние не сме познавачи и пазим емоцията за по-натам – за по-тривиално нещо.
Преминаваме с автобуса ни покрай Сохо, където посещението на ученици и семейни мъже е нежелателно, особено в компания с майките и съпругите.
Вечерята е отново в познатото ресторантче, набедено за гръцко, а яденето е вкусно и хигиенично поднесено, както на втората вечер от нашата екскурзия. Пребити от ходене се трупясваме в стаите и с удоволствие срещаме новия ден – топъл, летен, с малко мъгла сутринта, а след това – слънце.

х х х

Днес ще разгледаме Regent,s Park /Реджтън парк/, т. е. парк на кралицата, което Геса горещо ни препоръча. Истинска райска градина, с истински рози от всякакъв вид и подвид, субтропични растения, храсталаци, езерца, пейки, мостчета и късо подстригана гъста тревичка. На някои поляни лудеят расови кучета, като се скъсват от бяг, на други места е забранено за кучета.
Оттам пак завъртаме с рейса до „Пикадили съркас” и „Трафалгар скуер” и през някой и друг магазин до последното издихание на портмонето. Вечерята е за трети пореден път в „Колосси” и оттам – право в хотел „Депресията на принц Уилям”, за да стегнем напълно багажа.
В 23 и 15 идва отново Геса, която ни носи кутии с бонбони, чаши и сувенири от Лондон – за нас и наши съученици. Стоим заедно до полунощ и се разделяме с пожеланието за нови срещи – ако не тази, през следващата година!
Благодарим ти, Агнеса, че отдели четири пъти от твоето ценно време, за да се видим!
Спането е символично, защото ставам в 5 сутринта, за да изпратя Тони и Цвети на Терминал 5, а в 8,30 съм пак обратно, за да събудя Надя и да закусим. Отново с метрото от Падингтън до Eral,s Court, а оттам с прекачване върху „Пикадили лайн” стигаме по обяд на Терминал 1 на летището „Хийтроу”, откъдето в 13,20 летим за Мюнхен.
При тази 5-дневна екскурзия сме успели да проумеем едно: мегаград, мегаполис като Лондон имат шанс да опознаят само родените там, за един 100-годишен човешки живот. За всички останали това е невъзможна задача.

Александър Кондоферски
Мюнхен