Бръснарско огледало

Декемврийски сняг се сипеше и след час вечерна София заприлича на приказка. На една от централните улици сред тълпата се движеше не млад човек, вдигнал високо яката на стария си балтон. Фин вълнен шал – дълго забравен в скрина, бе увит около измършавелия врат.
Снегът до този ден опитваше да се задържи, но все още топлата земя не го приемаше. Падащи снежинки под неоновите светлини се отразяваха върху плочките и тротоарите със забързаните тълпи мязаха на открита дискотека.
„Колко много млади хора”, мислеше си Манголев, известен на познатите си като Перо Италианеца. Приятели нямаше. Оставаше често с часове затворен в старата гарсониера. Преди години държеше в същата сграда в сърцето на града двустаен. „Тази широта ме подтиска”, каза един ден на себе си и замени двустайния с гарсониера. Сега и тя го подтискаше…
Снегът заваля по-едро. Хората бързаха по своите посоки. Младите имаха празник и вълната на доброто настроение ги караше да се държат като членове на голямо семейство.
Далеч от Перо живееше дъщеря му и споменът за нея от погълнатия алкохол бе размътен, едва можеше да я позове във въображението си.
Дванадесет години ги деляха от деня, в който летя за последен път от Италия, където тя остана да живее при майката италианка. Дванадесет години. Тогава тя беше чипоносо дете на девет години. Пишеха си…
После от снимките, които му пращаше, се видя, че детето става девойка.
От последната снимка го гледаха две удължени очи и лице със строги правилни черти, събудили спомена за майката.
От страх да не я загуби, не я покани нито веднъж, но вярваше да е запазила малък спомен за него от времето, когато живееха заедно.
Преди час посети дома на колекционера на картини и му предложи последната си скъпоценност. Творба на швейцарски живописец, купена на търг в Лозана. Познатият му даде смешно ниска цена, която само го обиди. Картината, грижливо увита, сега връщаше обратно.
Дъщеря му го канеше в последното си писмо на гости. Надеждите за нов костюм и пътуване до Рим сега потъваха.
След пропиването единствената ценност беше тази картина. „А сега?!…”, помисли си той: „Значи край!…”
Чао, Roma! А толкова надежди… Та картината беше купена за много пари.
Злоба, чужда на него, се насъбра в душата му. Няма, няма радост! Тя е за тези – стрелкаше той младите хора с модерни палта, с които се разминаваше.
Някога първият сняг събуждаше в мъжката му природа асоциации за девственост. Сега само усили болката му и омразата към картината. Спря пред двойка млади, готови да го отминат:
– Извинете! Позволете да ви подаря това нещо…
Изгледаха го. Износеният балтон на чудака събуди съчувствие. Очите на момичето се спряха на вълнения шал. Погали я по ръката, мислейки, че е готова да го наругае. Очите им обаче се срещнаха и в тях видя симпатия.
– Моля ви, вземете тази картина! Подарявам ви я… Не, пари не! Това е подарък! Не ми е нужна…
Спазми обхванаха тялото му при последните думи. Сълзите – а-ха, да тръгнат. Хората наоколо хвърляха по някой поглед на чудака.
– Проси пари! – гласно изказа възмущение жена, облечена във фалшива тигрова кожа.
Без да изчака, самотникът тръгна към близкия ресторант, погълнат от многоцветието. Младите, неразбиращи нищо, не успяха да му благодарят.
Той, освободил се от единствената надежда, изпитваше необяснимо чувство.
Портиерът, готов да го върне, изведнъж се отдръпна вежливо. Петлевова банкнота затопли ръката на човека, роден за касапин.
…Когато напусна заведението, снегът бе престанал. В гарсониерата от всички ъгли крещеше самота, подсилена от празното място на картината. Заспа с мисълта, че не само той е самотен, а просто светът е разведен и сам.
Жажда го събуди рано и дълго пи вода направо от старата гарафа. Разсеяният му поглед се спря върху очертанията на празното място. Не изпита нищо. Сякаш не вчера скъпата картина не е била свалена оттам и подарена някому…
В старо чекмедже държеше скромни спестявания от хонорари – понякога даваше уроци по балет. Бръкна в чекмеджето и взе цялата сума. Мярна му се стар самолетен билет. Взе и него.
Щрак – вратата се затвори, а ключът бе забравил отвътре…
Години наред посещаваше тази кръчмичка – дом на хора от какви ли не десени.
…Напусна пийнал и смътно си припомни, че трябваше да пътува за някъде. А, да, Рим! „Никакво отлагане – ето, и билет имам!…”
Внушил си в отчаянието тази мисъл, никой и нищо нямаше вече влияние върху него.
– Ало, такси! Моля!… Бръснарницата до колоните на „Графа”!
Таксиметровият шофьор го изгледа крадешком: „Специално такси до бръснарницата? Какви ли ги няма!…” Спря на пресечка близо до салона.
– Ще ме чакате! След това сме направо за летището – каза оня и остави на седалката пет лева.
Шофьорът, преди да отвори стария вестник, проследи с любопитство клиента си.
„Бръснарският салон работи с предварително записване и час”, гласеше наредба, окачена над главата на касиерката.
„Нищо, ще почакам, някой може да не дойде”, рече си Италианеца.
„Граждани в нетрезво състояние не обслужваме”, гласеше друг надпис. „Това не се отнася до мене”, помисли си мимоходом Манголев и седна в един фотьойл.
Бръснарницата беше лукс категория. Един стол се освободи и младо момиче учтиво го покани:
– Извинете, но чух спора ви с касиерката. Вие наистина сте си пийнали, но за мен това не е от значение…
– Та казвате, че дъщеря имате в Рим…
– Ще пътувате значи. Браво, завиждам ви!…
– Може ли и аз да видя снимката?…
– Колко е хубава, как се казва?…
– Сара?! Хубаво име…
Момичето чуруликаше над него, ръцете гальовно опипваха косите и в душата му ставаше топло, топло…
Години не почувствал такава топла ръка, седеше на бръснарския стол като дете в майчин скут.
В отражението на огледалото умореното и остаряло за един ден лице се преобрази.
Срещу старото огледало стената красяха чуждоземни реклами. Париж, Виена, Москва, Будапеща, Рим – последна спирка. Той пак е млад, магическото огледало го връща назад, назад…
Будапеща. Гости от Виена наблюдават пламенната игра на българина Петър Манголев. Сключва договор с австрийците.
Виена. Страхотна архитектура! Продължителни овации за българина Манголев. Отново договори. Родина е Европа!…
Рим. Късна есен. Едни очи почиват върху него. Той просто е чужденец във Вечния град. Научил най-детския език, представя се свободно на италиански.
Началото – от която и да е точка да се тръгне, то е само начало…
Нежните ръце навеждат главата и я измиват грижовно. Изтриват я в топла кърпа. Продължават със сешоара. Сресват подстриганата прошарена коса. Отражението на вълшебното огледало отново се оглежда в очите му…
Брак! Дъщеря – Сара. Расте безгрижно под италианското топло небе с дъх на маслини.
Пътуване, пътуване… Европа е една голяма къща. В покрайнините на Рим, в модерен дом, нает под наем, живее семейството. След всяко завръщане заварва Сара по-голяма…
Скандалите!… „Казвай, мили, девет години не стигат ли? Избирай – или твоите проклети скитания, или дома!…” Вярна на нрава си, жена му прави една вечер истински скандал. Сара е малка, уплашенто гледа двамата. Лазина някога погуби Помпей…
– Ей, момиче, знаете ли как е загинал Помпей?
Девойката се усмихва. От вътрешната страна на устните червилото губи своя цвят…
Компромис!? Често сънува онова подбалканско градче. Жадува за гнездото: „Карисима, познаваш България – да живеем там?” Категоричен отказ! До гуша й е дошла фалшивата космополитичност на Европа. Любовта към дъщерята си казва думата… Година по-късно той е без работа, а Сара е вече ученичка. Учи я на български: „Обичам мама, обичам татко, обичам България…”
Само те двамата – той и жена му, вече не се обичат. Последен скандал и всичко е свършено. Развод! Сара по закон се пада на майката… „Мамо, не искам татко да си отива…” Самолетът Рим – София. „Не искам, не искам…”
От огледалото го гледат очите на Сара. Големи, удължени… „Папа, ти си остарял, косите ти са прошарени… Защо си тъжен, уморен? А?… Иначе добре те подстригва това момиче, подмладила те е… Аз помня всичко… Мама страдаше… Не си виновен!”
На огледалото е Сара от последните снимки. Седнала е във фотьойл, сериозна, със строг нос и скули. Тя го обича. Тя винаги го е обичала!…
– Честито, господине!
Главата изведнъж клюмва. Образът от огледалото потъва в мрака на душата…
Навън, върху чакащата го лека кола, вали едър сняг. Апаратът е отмерил четири лева и 28 стотинки.
До пет лева шофьорът ще чака и ще препрочита стария вестник…

Яшар Фуат