Мальовица – другото име на рая!…

Мальовица – красива, привлекателна и чаровна през всички годишни времена! Не важат каньоните в Америка пред стръмните отвесни скали по пътя за хижата! В техните цепнатини са се настанили борове и ели и ги правят още по-красиви.
Вървим по пътя към планинския дом, газим през преспите, защото ни зове хижа „Мальовица”. С мен са няколко самоковци и 20-ина туристи софиянци. Всяка година в края на януари Надя Касабова организира зимен уикенд до Мальовица.
Членове на различни столични пенсионерски клубове, 11 детски учителки от ж. к. „Младост”, членове на туристическо дружество „Алеко”, пристигаме в комплекса. Там вече са пристигнали няколко автобуса с деца на различна възраст. Всички с удоволствие се включват в уроците по ски. Тези, които могат да карат добре, вече използват ски лифтовете. Тръгваме нагоре, времето е с нас – нито топло, нито студено. Снегът е чист и е доста, макар и не как преди години. Усмихваме се и се радваме на чуруликането на птички, май са синигери. Долу, в ниското, е реката. Макар водата да е малко, образувала е ледени водопадчета на места. Някои от нас са идвали и друг път, но има и хора, които за първи път изкачват височините до хижата.

Там – усмихнат и с топли супи – боб и леща, с горещи чай и кафе ни посреща самоковецът Пламен Зашев. Той е стопанин на хижата /и готвач/ само от две седмици, но има голямото желание и надежда хижата да се посещава от повече хора. Цели 14 години вече Пламен стопанисва хижи – „Мусала”, „Заврачица”, „Мальовица”. В нелекия хижарски занаят му помагат съпругата, децата, племенниците. Докато похапваме и пийваме и винце, и ракийка, ни радват чудесни песни, съпроводени от китарата на Георги Атанасов от София. После и ние запяваме, зареждаме се с голяма доза настроение. Потегляме надолу и за моя радост срещаме много млади хора и родители с дечица. Най-малката туристка споделя, че се казва Ралица и че много се радва на снега.
Докато вървим надолу, чувам разказ от първоизточник – Иванка Цветкова Петрова от софийското „Красно село”: „Когато стана голямото нещастие с алпинистите и лавината, която ги погреба, работех в завод „Ворошилов”. Един от нашите – Константин Върбев, работеше в конструктивния отдел. С него е била и Мария Торотилова, заедно с годеника си. Най-малкият алпинист беше 16-17-годишният Чавдар. Стояхме с часове и чакахме вести. Майката на Чавдар беше много зле, стараехме се да я успокояваме. За съжаление разбрахме, че само двама, които лавината ги изхвърлила настрани ранени, успели да стигнат до хижата, за да повикат помощ. Спасителите с кучета успели да ги намерят и извадят, но всички били мъртви. Изложиха ги в дома на покойника и всички от завода бяхме там. Покрусени и тъжни, мълчаливо се сбогувахме с тях. Повечето бяха млади хора…”
Когато се върнахме в ресторант „Ален мак” в комплекса, купонът беше в разгара си. Лили Мирчева, корепетитор на хор „Планинарска песен”, и този път е неуморима. С акордеона тя свири в акомпанимент на китариста Георги, останалите пеят, играят хора, гръцки танци, ламбада…
Всички са весели, доволни, защото планината е място, в което човек получава жизненост, лекота, чист въздух, боров аромат и поне за малко забравя несгодите и грижите. Пожелаваме си догодина пак да мерим стъпки в снега към оня връх, по челото на който слънцето плисва светлина, а облаците го скриват от погледа, но винаги е там – висок и прекрасен.

Димитрина Божилова