Незабравимите години в радуилското училище

На 17 май от 10 ч. в двора на училище „Христо Смирненски” в Радуил ще се съберат настоящи и бивши учители и ученици, за да отбележат 120-годишния юбилей на този дом на познанието.
…Когато се запознахме с бъдещия ми съпруг Георги Божилов-Гебо, бяхме първокурсници в Учителския институт в Дупница. Каза ми, че е от Радуил, а аз си нямах представа нито къде се намира това село, нито дали ще ми хареса. Стана така, че вече 45 години съм присадена в Радуил, което стана за мене повече от моето родно пазарджишко село Паталеница. Не само защото Гебо бе се родил тук, но и защото наистина много ми хареса.
Тук започна и моята учителска кариера. Не мога да не спомена, че първото ми работно място бе в съседното село Марица. Една година прекарах в тамошния малък, но много сплотен учителски колектив, с който ми бе трудно да се разделя.
Преместиха ме в Радуил, където и Гебо беше учител по рисуване и трудово обучение. На мен ми дадоха клас, в който веднага се влюбих. Млада, амбициозна и мераклия, давах всичко от себе си, за да науча моите ученици на добри и ценностни неща. Тук колективът беше двойно по-голям, но дали защото времената бяха други, дали защото учителите бяха по-отговорни и дисциплинирани, дали защото децата бяха по-добри и послушни – не знам, но годините, прекарани в училище „Христо Смирненски”, си останаха у мен като мил и скъп спомен.
Всички колеги си помагахме един на друг, разменяхме уроци и мнения за по-успешен учебен процес. В междучасията всички ученици бяха навън и спортуваха – народна топка, баскетбол, волейбол. Аз играех с момичетата, Гебо – с момчетата. Когато звънецът ни приканеше в клас, трудно се разделяхме с мрежата, с кошовете и топката. Тогава започна и възходът на баскетбола в училището. Най-запалените – за моя радост най-много от тях бяха от моя клас – под вещото ръководство на Станимир Дашев основаха отбор, който през годините се представяше много успешно и стигна и до финалите на републиканските първенства.
Когато времето не позволяваше, използвахме радиоуредбата, за да поздравяваме учители и ученици с песни и стихове. Аз не подозирах, макар че съм пяла в хор, че имам такива способности, за да пеем в дует с колежката Велева, но се справяхме добре. Да не говорим за тържествата по празници – всеки се включваше с каквото може.
Днешните ученици я са ходили на екскурзии из страната, я на излети в планината, я не… А ние правехме чудеса с пътуванията си из България по цели седмици. Грабвахме раниците и одеяла и поемахме с автобуси и влакове на обиколка по историческите места. Където замръквахме, там спяхме – във физкултурните салони на училищата. Едното одеяло постилахме отдолу, другото – отгоре, а между тях – двама по двама. Уморени, след много веселие, смях, вицове и закачки спяхме като къпани.
Всяко лято се радвахме на морските вълни, на горещия пясък, на приятелството в пионерските лагери. Спомени, спомени – от мили по-мили, от скъпи – по-скъпи! За какво ще си спомня днешното поколение, като нито по бригади, нито по екскурзии, нито по лагери или в казармата ходи!?… А точно там се ковяха характерите и се завързваха приятелства за цял живот.
Нас, учителите, тогава ни уважаваха не само децата, но и техните близки. Как да не ти стане драго, когато минеш покрай насядалите на пейките старци и те ти станат на крака с поздрава си. Забелязвам, че и днешните радуилчета не отминават никого, без да го поздравят.
Когато напуснахме селото и отидохме в Сопот, ние не прекъснахме връзката между нас и учителите, между нас и децата. Защото не можеха да се забравят часовете, когато се събирахме в учителската стая, за да се почерпим и без повод дори. Всеки донасяше по нещо от къщи и започваше купон с песни и танци, с вицове и закачки. Не знам дали сега в училището се правят такива сбирки. Добре е, ако продължават; ако ли не – ще е жалко.
Моите бивши ученици ми пишеха писма и ми разказваха, че вече имат голяма спортна зала /кое друго село може да се похвали със собствена спортна база!?…/. Имали си и стол, в който сервирали топли, хранителни и вкусни ястия. Училището било ремонтирано и имало свое парно. Някога печките на дърва хем ни топлеха, хем ни окадяваха, макар че все пак грееха…
Много неща са направени, но жалкото е, че учениците все повече намаляват. Някога бяха по 4 класа в един випуск. Сега там се учи в смесени класове.
Мило ми е за този дом на познанието, носещ името на големия наш поет Смирненски – живял и творил в Радуил, защото в този дом прекарвахме незабравими дни и часове – повече, отколкото вкъщи.
Сега, когато училището ще духне 120 свещички, искам да кажа:
Дано не загасне огнището в твоите стаи, дано поколенията, които са минали през твоята школа, да не те забравят и да живеят с обичта си към тебе, а техните деца да седнат на чиновете на своите родители! Да дочакаш и 200-годишнината си с нови успехи в образованието!

Димитрина Божилова