Зеле – нещата от живота | Вестник Приятел

Нещата от живота

– Зелкаро, зелкаро! Зеле продавам, тридесет и пет стотинки килограма! – бял микробус с високоговорител, претоварен със стока, обикаляше прашните улици на селото. Двете кутии на покрива му можеха да събудят дори и умрелите, ако имаше кой да ги чуе.
Но нямаше ги хората, никой не го спираше. Бусът изчезна, остана само мощният глас, който ту заглъхваше, ту се усилваше в зависимост от това как и накъде шареше колата из прахоляка на улиците.
Малко след това се намери незнайно откъде друг микробус. Също натоварен догоре със зеле. От отворения прозорец шофьорът се провикваше с глас на тенор:
– Зелкяро, зелкяро! Айде на хубавото зеле! – произношението показваше, че човекът беше от друго място. След като обиколи централните улици на селото няколко пъти, втората кола, голяма почти колкото камион, спря накрая до един възрастен човек. Селянинът седеше пред затворения селски магазин на една празна маса Шофьорът слезе и пръв заговори:
– Чичи, къде са хората от това село?! Преди години тука идвах с една голяма „Ифа” пълна догоре, опашка ставаше, а сега…
Търговецът поседна уморен, без да го поканят, и продължи:
– Кой с колички, кой с чували, кой с магарета и каручки, купуваше народът, купуваше…
Спомените се връщаха и ако не беше другият бус с уредбата, сигурно щяха да продължат още доста време.
Току-що седнал, чуждоселецът скочи, наостри уши като куче в гората, дочуло вой. Вятърът донасяше от някъде:
– Тридесет и пет стотинки килото-о-о, тридесе и пет…
Явно беше конкуренцията. За да го успокои, местният жител се разговори:
– То, старите, отидоха горе – и посочи небето – а по-младите са на печалба – в столицата, по чужбина, къде ли не…
– Ти няма ли да си купиш зеле? Зима дълга … – вече станал, зелкарят попита.
– Нямам пари, не съм и пенсионер. Така ще карам, без зеле, на фотосинтеза – със скрита болка отговори човекът.
Търговецът се почеса по запотената си глава. Отиде до зелето, избра една голяма зелева топка и я остави върху масата:
– На, да си сготвиш сега – каза състрадателно, като се чудеше дали да не даде и втора, трета зелка. – А къде са ви магаретата? В това село, спомням си, имаше много магарета преди години…
– Сега преди избори пак идват едни магарета, а другите стопаните им ги изпозаклаха, продадоха… – с лека ирония отговори нашенецът.
Микробусът потегли. Вече от прозореца му не се чуваше силният глас, звучащ така самоуверено както преди:
– Зеле, тридесет и четири стотинки килото, само тридесет и четири…
Постепенно селото утихна, замря в обичайната си тишина. След като си тръгна и възрастният местен жител, хубавата зелка остана самотна под празната маса, уплашена. Скоро един наперен петел щеше да доведе двете си кокошки пред скъпоценното за него откритие…