Магистрала – пътни бележки от Сърбия

Публикацията е подготвена след участие в пътуващ семинар в изпълнение на проект „Преоткриване: Журналистически гледни точки”, финансиран по Програмата на ЕС за трансгранично сътрудничество „България – Сърбия”. В семинара участваха журналисти и музейни специалисти от София, Дупница, Кюстендил и Самоков. Сред пътуващите от нашия град бяха Лилия Кинина, Людмила Цветкова, Делян Василев и Тодор Попов.

Странно е някак, нали – границата е на 50-60 км, но какво става оттатък, малцина от нас знаят. А разстоянието е колкото да отидеш до София. Или до Благоевград. Природата в Сърбия не е много по-различна от нашата. А хората?

Първата ни изненада е в Димитровград или както е познат на по-възрастните – Цариброд. Невероятен спортен комплекс – изключително уютна зала с 1000 места, футболно, баскетболно и хандбално /последният спорт е много популярен в западната ни съседка/ игрище, тенис кортове; вътре – тенис маси, заведение. И всичко това – в едно градче с население от 6 хил. души.
Откъснали сме се от групата – имаме половин час свободно време и случайно срещнат млад човек /вероятно един от стопаните на комплекса/ ни развежда из модерното съоръжение.
Не скрива, че всичко това е строено в продължение на години – от 1996-а до 2010-а. Но ние знаем, че през това време в съседната държава се водеха войни, имаше бомбардировки, откъсваха части от нея…
Не им е леко на нашите сънародници, оказали се по жестокия жребий на съдбата в друга държава преди по-малко от век. Техните наследници и сега живеят тук. И на нас не ни е лесно – как ли не се оплакваме всекидневно, но всеобщата криза се чувства тук, в т. нар. Западни покрайнини, особено осезателно.
На чист български кметът Небойша Иванов ни осведомява, че безработицата е достигнала 30 % /в Самоковско е 20 %, но и двете числа стряскат!…/. Разчита се на текстил и земеделие. Местната управа не губи надежда, че развитие ще има. Оптимизмът на първо време се свързва с международния икономически форум, който ще се проведе през май или юни в Димитровград под егидата на президентите и премиерите на Сърбия и България. 20 хектара общинска земя е предоставена на инвеститори – стига да се намерят такива. Ще бъде реконструиран и пътят до местния паметник от Сръбско-българската война, като проектът е на стойност 300 хил. евро.
На стената на кметския кабинет е закачена голяма карта на България. От насрещната стена проницателно ни гледа Апостола. Негов паметник е открит тук от министър-председателите на двете държави на самия паметен ден – преди само два месеца…
Разделяме се с още една изненада – и тя приятна: календарът на Небойша е от… Цари мали град. Реставрираната крепост край Белчин ни изпраща, напомняйки ни славни времена и нашепвайки сякаш непреходни завети…
Тук българското е буквално на всяка крачка. Суковският манастир се реставрира, но на входа на храма ни посреща ярък надпис: „Образописец Васил Попхристов и Ристо от Самоков. Лето 1869”!

В близкия Погановски манастир „Св. Йоан Богослов” усещаш просто диханието на вековете. Зеленината и свежестта наоколо са невероятни. Ждрелото на Ерма с тесния път, тунела и надвисналите скали – също. Очите ни остават в село Власи – излязло сякаш от приказките. Питаш се дали това все пак не е раят. Земният поне…
Манастирска ракия с цвят на старо злато и чудни по форма шишенца допълват и обогатяват това чувство. За вкуса да не говорим…

Всичко, което се продава тук, може да се купи не само с динари и евро, но и с родни левчета.
Само два дни по-късно неуморимият стопанин на хотел-ресторанта в етно село „Сърна” в с. Иново /между Княжевац и Пирот/ ще ни довери, че разчита преди всичко на българските клиенти: „Идват цели групи от България, компании, семейства. Имам много приятели българи…”
Ден по-рано пък нашият генерален консул в Ниш Атанас Кръстин при откриването на изложба в Българския културен център в този трети по големина сръбски град ще каже, че тук за последната Коледа и Нова година са гостували 30-40 хил. българи – няколко пъти повече, отколкото преди само две-три години…
С чудесния си български ни изненадва и професор от Нишкия университет – оказва се българин от Босилеград.
С професора се запознаваме в Ниш, където той е преподавател в „Електронския” факултет, а на другия ден се срещаме вече като приятели и в сръбския курорт Бабин зъб. В новия хотелски комплекс на този най-модерен ски център в западната ни съседка се представя съвместният българо-сръбски проект „Стара планина” – партньорско дело на факултета от университета в Ниш и на Международното висше бизнес училище в Ботевград. Целта е да се оживят районите в Балкана от двете страни на границата, да се засили сътрудничеството в туризма, културата, икономиката, спорта, да се привлекат туристи от Европа…

От сръбска страна тук са самият Бабин зъб с надморска височина 1757 м, 200-метрова скала, три писти и лифт; водопадите Тупавица край с. Дойкинци с 15 метра пад и 7 метра широчина на водата и Копрен – най-голям и най-високо разположен в западната ни съседка; удивителната средновековна пещерна църква „Св. Петър и Павел” в с. Ръсовци с фигурата на плешивия Исус; уникалното каменно село Гостуша; ждрелото на Росомачка река с вирове и непристъпни скали; горският резерват „Арабине”; местността Широке луке с чудесни възможности за лов и риболов; Завойското езеро, възникнало след природен катаклизъм през 60-те години на миналия век…

* * *

Туристите от двете страни, особено нашенците, се увеличават непрекъснато. На какво се дължи това? Цялостен анализ е трудно да се направи, но всички са единодушни, че освен забележителностите – природни и създадени от човешка ръка, причините са свързани и с обстановката, приятната атмосфера, повсеместните постижения на кулинарното изкуство и квалитетните питиета, които предлагат местните.
То не са прочутите плескавици /задължително с лук/, то не са извънредно вкусните пушени и печени меса, наденици. За мезе на ракията пък по-хубаво от „урнабес” и „свеж купус” няма. Става въпрос за намачкано и подлютено сирене и за майсторски овкусено прясно зеле.
Споменах ракия. Тук тя е в най-различни разновидности, коя от коя по-примамливи. „Дюлевача” /”дуня”/ съперничи на „траварицата” /истински билков еликсир/. Други предпочитат „стомаклия”. Кайсиевата също има фенове. Да не говорим за „шльивовицата”, от която мъжката кръв просто кипва. Пък и женската…
И приказката се развързва.
Като в гостилницата на онова етно село, където просто се изсипа рогът на изобилието. „Нищо няма да плащате, аз черпя” – и стопанинът носи кани с вино и ракия, едва ли не се сърди, ако му откажеш…
Сервитьорите навсякъде задължително са мъже. Бързи и точни, а и консултация можеш да направиш – за яденето и особено за питието, пък и за някои „неща от живота”…
„Кралев чардак”, „Ладна вода”, „Црвен певец” /петел/ – колоритните имена на кръчмите сякаш сами те канят да влезеш. На изхода на заведение в Пирот пък след всичко друго ни черпят и с ароматни бонбони…
В „Сърна” край Иново – по пътя от Княжевац за Бабин зъб, не само можеш да хапнеш и да пийнеш „като хората”, но и да усетиш една атмосфера, доста по-различна от обичайното ни забързано и нервно всекидневие. Тя идва от хармонията на архитектурата и околните морави и склонове, от животинките в широкия двор – кучета и котки, кокошка с пиленца в голяма прозрачна клетка, патица в близкия басейн, дори петел, качил се на дърво, и… свободно разхождащо се зайче.
Наоколо ще съзреш каруца и бунар, сърп и палешник от рало, край теб има стародавна люлка, а на стълба отсреща са окачени дисаги. Вътре пък ще те посрещнат рога от тавана и мечата кожа от стената, трикраки столчета и газена лампа, кантар от едно време, телефон с фуния отпреди век. Да не отваряме дума за котлите и стомните, за омагьосващите шарки на покривки и черги. А на масата са домашно приготвените мед и мармалад, сирене и лютеница…
Стопаните изпращат последните си клиенти, когато и „глуа доба” е минала – чак към 2-3 ч. след полунощ, а от 6 ч. вече отново са на крак – след малко те посрещат и отрупват масата с вкусотии. И с благи думи.
Да, сигурно печелят. Но неколцина само въртят цял комплекс и стопанство с десет прасета, двайсет кози /”от козето сирене по-хубаво няма”/, стадо овце, магарета…

* * *

Разглеждаме прочутата Нишка крепост. Минаваме покрай джамията и древната баня, превърната в ресторант „Хамам”. Изведнъж руква дъжд. Крием се при входа и когато капките се разредяват, преминаваме по моста към централния площад. Тук обаче „дъждовалните машини” отново влизат в действие. Хлътваме в някакъв подлез с надеждата, че докато излезем от другата страна на булеварда дъждът може пак да спре. И тук обаче ни чака изненада, която скоро ни кара да забравим дъжда, пък и всичко „горе”. Защото попадаме в някакъв невероятен търговски комплекс.
Да, това е и подлез, но и магазинчетата са навсякъде. За дрехи и обувки, за златни и сребърни украшения, за сувенири и всевъзможни дреболии. За каквото се сетиш! За какво ли не… Няма излизане, въпреки че от време на време стълби подсещат, че има подлези. Изкушенията следват едно след друго. Разклонения, разклонения, а накрая една „улица”, която сякаш няма край.
Цял един подземен търговски град в самия център на Ниш. „Истински МОЛ”, възкликва един от нас. „Какъв ти МОЛ – два МОЛ-а”, горещи се софийски колега.
Спомням си една анкета отпреди години за изложба в Париж. Питат посетителите защо са я уважили. „Заради дъжда”, гласеше един от отговорите.
Е, и ние влязохме в подлеза заради дъжда. За да забравим много скоро след това за него…

* * *

Стеван Синджелич! Той е водачът на въстаниците от Нишко, които преди два века – през далечната 1809-а, надигат глава срещу поробителя. 3 хил. сръбски мъже се събират на възвишението Чегар над града. Срещу тях настъпва към 50-хилядна турска войска. Силите, както се вижда, са съвсем неравни. Войводата се допитва до своите – какво да се прави? Всички са решени да не се предават и да не отстъпват. Синджелич отделя няколко души, които да останат живи и да разказват за подвига, който ще бъде сътворен, и ги отпраща.
В разгара на боя, виждайки логичния край, войводата стреля в буретата с барут. Следват страшни експлозии. Загиват всички сръбски поборници, но и двойно повече от войската на нашествениците.
Следва друга сага, безчовечно жестока. За да увенчае победата си и да се похвали пред султана турският паша заповядва да отрежат главите на загиналите защитници на града, да одерат скалповете и напълнени със сено и катран, да ги изпратят в Цариград.
С черепите на 952 въстаника пък край Ниш е изградена зловещата Челе кула.
Около нея през миналия век сърбите построяват параклис. На самия Чегар пък е издигнат паметник.
Историческите факти са такива, но можем ли да отделим от тях емоцията!? Едно е да четеш за всичко това в някоя библиотека например, съвсем друго е тук, на върха Чегар, в този ветровит априлски ден за тези събития да ти разказва Селомир Маркович.
Високият възрастен мъж с буйни бели коси е сякаш от друг свят. С вълнение и като на най-близки разказва /за кой ли път в живота си!/ за героизма и трагедията на своите предци. Така пламенно и картинно, че някои факти и детайли ти остават в паметта може би завинаги. Като този, че дори и турците не искали да се занимават с най-отвратителната работа по обезглавяването на мъртвите страдалци и били наети срещу заплащане арнаути. „Представяте ли си!?”, възкликва Маркович.
Този, позволявам си да кажа, не съвсем обикновен човек, е познат на мнозина в града и региона, пък вероятно и от другаде, под името Селе.
Бил 9-годишно дете, когато за първи път чул тази история. И вече 60 години я носи в себе си. А от 25 години е несменяем пазач на този изящен и величав паметник. Издал е и книга – „Чегарски бол” /веднага уточнява, че не става въпрос просто за боя, а за чегарската болка, за мъжкото себеотрицание и мъката човешка, за горестта/. Мнозина от нас си купуват книжката – не само заради съдържанието, но и видимо впечатлени от нейния автор.
След примерите за юначество и за духовно падение Селе завършва пламенното си слово с мъдри думи, извиращи сякаш от вдън душата му: „Братя, такава е историята. Нека да я помним, но да не мразим никого. Турци, албанци, българи, сърби – всички сме хора. Живеем в Европа и в ново време. Какво ни пречи да сме щастливи заедно!?”

…Докато пътувахме през тези няколко дни в т. нар. Южна Сърбия на няколко пъти виждахме как на различни места се строи магистралата от Ниш към границата, към България. Видяхме и изградени вече мостове. Няма съмнение – магистралата ще създаде мост за по-близки връзки на българи и сърби, за изгодно взаимно сътрудничество във всякакви сфери.
Но нали истинската магистрала е тази, която прокарват хората при своето човешко общуване едни с други.
Като този невероятен Селе. И сега ми е пред очите, когато ни изпраща на площадката пред паметника на Чегар, след като е смогнал да ни почерпи и по чашка кехлибарена високоградусова гроздова течност. Микробусът потегля, а той се покланя дълбоко с ръка на сърцето.
Мисля си: Селомир Маркович, братко, ние трябва да ти се поклоним! Аз и ти едва ли ще доживеем този свят, за който говори накрая, но дано нашите деца и внуци, а ако не те – техните наследници, имат това щастие!
Благодаря, Селе! Сполай ти…

Тодор Попов
Димитровград – Ниш – Пирот – Самоков
Снимки: Делян Василев