Връх Миджур и „другият” живот…

Помните ли рекламата, която бТВ пускаше точно преди излъчването в ефир на популярното за времето си шоу „Най-смешните животни и хора на планетата“? Предаването, с водещ артистът Робин Кафалиев, бе едно от любимите ми – наблюдавах го с интерес и любопитство всяка неделя, в която имах възможност да застана пред телевизора в 12.30 ч. на обяд. До мен бяха, без пропуск, майка ми с двете ни домашни котки, а в по-редки случаи – и баща ми, сестра ми, брат ми.
Да си дойдем на думата обаче. В началото на въпросната реклама симпатичен хамстер въртеше неуморно обиколки на малка въртележка. Видеото бе озвучено с коментар „Животът е една въртележка“. След навъртане на десетки премятания на уреда мъжкият глас запитваше зрителите: „Няма ли друг живот?“ Финалният кадър от рекламата бе оригинален – на фона на празната клетка на хамстера операторът бе фокусирал камерата си върху две от решетките, които бяха достатъчно изкривени, за да се измъкне през тях от досегашния си дом главният герой на историята – негово величество хамстерът! Гласът от рекламата доволно ни съобщаваше: „Има, разбира се…“
Моят „друг“ живот е в планината. Няма значение името й, важен е стремежът, тръпката, неистовото желание за откриване на нови, красиви, интересни и чисти природни вълшебства. Благословен съм, защото имам удоволствието да бъда приятел с истински планинари. И няма как да бъде другояче – все пак живеем в край, в който сме свързани по един или друг начин с Рила – много самоковци работят в туристическия бранш, други обичат да карат ски по едни от най-добрите писти на Балканския полуостров /а и в Европа/, трети летуват редовно там – горе, четвърти се надяват да изкарат някой лев, продавайки „вървежната“ си земя в подножието на Водната планина, пети…
В събота, на 7 юни, бойна група от четирима души потегляме за Стара планина. Аз и Иво тръгваме от Самоков, а в покрайнините на милионната ни столица качваме другите двама ентусиасти – Галето и Добри. За Добри и Иво това е поредното запътване към всъщност младообразуваната планина, докато ние с Галя сме почти новобранци.
Целта на нашето пътуване е изкачването на връх Миджур /2168 м н. в./. Миджур, както може би мнозина знаят, се намира точно на българо-сръбската граница. Катеренето обаче от българска страна е доста времеемко. Този факт, както и многобройните ни опити за по-топли културни връзки с народа от другата страна на границата и жаждата ни за сръбски напитки и храни надделяват и решаваме да изпълним целта си през територията на западната ни съседка.
Този път сме се подготвили старателно, а категоричното доказателство за това е вземането на… 7 дъждобрана за общо 4 души. За щастие, не ни се налага да ги използваме, тъй като 7 и 8 юни се оказват най-слънчевите дни от доста време насам. Оставяме багажа в „планинарския дом” /хижата/ „Бабин зуб“, до едноименния хотел, в подножието на връх Бабин зуб. Името на хижата произлиза от надвисналата над нея скала, която прилича на… бабин зъб /на сръбски – зуб/. За да се качи там обаче човек, трябва да притежава алпинистки умения и екипировка.

Времето е приятно, наоколо пристигат, макар и за разходка, и туристи от Сърбия. Прави ни впечатление, че нито един човек не поема към Миджур, а се разпръскват около близките безснежни ски-писти.
По пътя срещаме едва три групи, като членовете и на трите „експедиции“ са българи. Личи си, че пътеката е прокарвана дълги години от джипове и високопроходими автомобили. Малко под върха попадаме и на развалини на стара сграда. Предположението ни е, че самотните тухли са останали от някогашна гранична застава…
Иначе тук няма почти никаква растителност – само треви, разкошни бели, сини и зелени цветя и тук таме по някой нисък храст, наподобяващ по странен начин летяща чиния на извънземни /не че съм виждал подобна…/. Натъкваме се на две снежни преспи, покрай които са израснали цели морета от минзухари – гледката е неописуема! Сетивата ни възприемат природите красоти неуморно…

Неусетно, за около два часа и половина, се озоваваме на двухилядния връх, който разделя /а може би обединява?/ двете съседни държави. На върха ни среща родна група, предприела изкачване по източните склонове на Миджур – откъм България. Подготовката им е желязна – след сложен и продължителен няколкочасов преход те преминават последните метри… тичешком.
За да стигнат дотук пък е трябвало да предупредят централата на Гранична полиция в София… Без разрешение от българска страна е рисковано да се предприеме начинанието.
От самия връх, благодарение на хубавото време, се открива чудна гледка към Северна България, която ни оставя почти без дъх… По съседните върхове пък са разположени гранични колчета.

Правим няколко снимки за спомен, заснемаме видеоклип и вече поуморени, слизаме към хижата /около 1550 м н. в./. Менюто на хижаря – Боян – бивш таксиметров шофьор, е богато. Хапваме по една плескавица, пилешка супа, свеж купус /салата от прясно зеле/, урнебес /специално приготвено сирене с подправки/, пържени картофки… Разбира се, изброените вкусотии се „прокарват“ със „Зайчарско” пиво, дюлева, кайсиева, кантарионова /!/, билкова или сливова ракия, газирана вода – кой каквото предпочита… Вкусно, та вкусно! И пивко…
След дълъг геополитически разговор с хижаря се отправяме към стаята си. Вътре е като в хотел – удобни легла, постоянно наличие на топла вода, телевизор, чистичка и уютна атмосфера. Пускаме телевизора и какво да видим – волейболния двубой между България и Сърбия в пряко предаване от София! За съжаление нашите ни разочароват – отстъпват с 0:3 гейма пред възродените след дълги години на ходене по мъките плави.
…В края на зимата имах удоволствието да бъда част от пътуващия семинар на заключителния етап на проект за популяризиране на туристическите възможности на Стара планина от двете страни на границата. Една от най-ценните ми придобивки от проведените срещи и семинари тогава остана специално издадената книга със забележителностите по тези места. Естествено, че съм взел сега този артефакт-съкровищница с нас.
Преди да поемем обратно към родните места, разглеждаме добре описаните на три езика – български, сръбски и английски – културни, природни, исторически и материални забележителности в региона. Набелязваме си водопада Бигар на Бигрен поток /река Станянска/, който се намира на основния път от Пирот към курорта Бабин зуб и който сме посещавали вече няколко пъти, както и езерата над водопада /на около 600-700 м/, за чието съществуване не сме и подозирали до момента. Каскадните варовикови езерца, обагрени с необикновен синьозелен цвят, са скрити в истински гъсталак над водопада. Водата тук явно е наситена с минерали, като през падналите клони, стъбла и листа се утаява варовик, създават се прегради и се образуват малки езерца.
В книгата пише, че някога тук е имало 12 воденици за мелене на жито. Воденичните камъни обаче отдавна не се въртят, а останките на сградите са обрасли в храсталаци.

Макар да не съм бил на популярните особено напоследък Крушунски водопади, по снимките, които съм гледал в интернет, мога да оприлича тези водни каскади на сръбските Крушунски водопади. Много ми е чудно защо не виждаме прииждащи групи туристи. Давам си сметка, че проектът „Масив Стара планина“ явно е изключително нужен на района, който е обхванат от немотия, обезлюдяване и застаряване на населението…
Малко по-надолу, след село Темска, е разположен манастирът „Свети Георги“, който има своя… пазарна икономика. Той вече е далеч по-популярен от предишните описани места в настоящия материал. Това може да се види и с просто око – пред портите му са спрели голям автобус с българска регистрация и два сръбски микробуса.
Чудите се дали хората са станали толкова набожни? Едва ли. Просто в девическия манастир могат да се закупят най-различни церове – мехлеми за екземи, рани, дори и срещу косопад. Продава се и манастирска ракия, която също се радва на сериозен интерес от страна на посетителите. Лековете са приготвени по стара манастирска рецепта, която се предава от най-възрастната монахиня на най-младата. Иначе манастирът е добре поддържан поне на външен вид – тревата е окосена, алеите са чисти, дърветата са подкастрени, оформени са алпинеуми с цветя…
След посещението на това свято място за хората от двете страни на границата се устремяваме към България. Спираме единствено в Димитровград /Цариброд/, за да напазаруваме по нещо за вкъщи – месце, мляко с шоколад, природна газирана вода, любимата газирана напитка с бъз, домашна ракия…
За пореден път се прибираме предоволни от посещение в Сърбия. Едно, че човек е човек, когато пътува, и второ, че тук обстановката е непринудена, хората са естествени и разговорливи, а природата, както и в България, разбира се, е изключително красива. Не чух и някой да се вайка и да оплаква съдбата на наводнената наскоро страна. Животът си тече, хората се трудят и гледат напред. Е, не гледат по-уверено от нас, но явно такава ни е съдбата. Балканска.
Като една паметна снимка, която зърнах само преди месец. На фона на наводненията в Сърбия възрастен човек бе излязъл в знак на протест може би срещу сполетялото го нещастие. Видимо на пенсионна възраст, мъжът свиреше от терасата на втория етаж на къщата си с акордеон, а само метър по-надолу мебелите от долния етаж плуваха в придошлите води…
Както се казваше в края на онази реклама, видяхме, че има и друг живот.

Делян Василев