Професионалист и почтен човек

Почина на 13 септември на 57 години председателят на Съюза на българските журналисти Милен Вълков.
Жестоката неочаквана вест ме попари. По стечение на обстоятелствата, като председател на журналистическото дружество в Самоков, имах възможност през последните години неведнъж да общувам с него.
Едно е да си ръководител на национален професионален съюз, друго е да списваш местен вестник. Но когато отидох в София, преди години, с разбираемо притеснение, по поръчение на колегите от нашия град, да искам среща лично с председателя на СБЖ, и да го помоля да се срещне с членовете на самоковското дружество, Милен Вълков ме прие, като че ли само мене е чакал, обади се на секретарката да не го безпокоят и после половин час или повече разговаряхме на спокойствие. Обеща в скоро време да дойде в Самоков, а обсъдихме и доста проблеми, както се казва, от взаимен интерес.
И докато все пак се съмнявах, че ще удържи на обещанието си /тогава съвсем малко го познавах/, само след месец председателят на СБЖ пристигна в града ни и се срещна в редакцията на в. “Приятел” с членовете на нашето дружество. Още в началото на разговора ни създаде атмосфера за съвсем колегиален, творчески и откровен разговор. С достойнство прие справедливите критики срещу ръководството на съюза и отговори подробно на всеки въпрос. Накрая, когато го изпращах, се отбихме в скромно капанче в центъра. Обърнах се към него на “Вие”, но той моментално ме прекъсна: “Нека си говорим на “Ти”, на един огън се печем, пък и горе-долу на едни години сме…”
И това не беше поза. Скромността, почтеността и достойнството – можах да се убедя впоследствие в това, бяха характерна черта на този човек. Та влязохме в онова заведенийце за пет минути, а останахме повече от час. Разказахме си взаимно в общи линии и биографиите. Когато го запитах къде е шофьорът му, Милен /така вече се обръщах към него/ просто сподели, че не му е било удобно да разкарва колата на съюза и е дошъл от София с автобуса. Така си и отиде.
А само след месеци видяхме как много от предложенията на членовете на нашето дружество вече се осъществяват в дейността на СБЖ. Говоренето не си остана между стените на редакционната стая. Приеха се решения, породени от нашите идеи. Включително за близка връзка между ръководството на съюза и дружествата из страната, както и за участие на представители на по-малките дружества, като нашето, в общите събрания на съюза /които на практика изпълняват ролята на конгреси/.
С колеги решихме, че трябва да имаме наш представител на националната конференция в Карлово, посветена на д-р Иван Богоров – първия вестникар. Когато се обадих в съюза да питам дали не се предвижда по този повод колективно посещение в старопланинския град, Вълков ми отговори, че няма други желаещи, но ще вземе нашия пратеник със своята служебна кола. “За какво да се разкарваш до съюза, чакай ме на Окръжна болница”, допълни, а в самия ден сутринта се обади, за да се извини, че малко ще закъснее.
Милен беше /ужасно е, че трябва да се говори за него вече в минало време/ наистина мил човек.
Много пъти след това съм присъствал на общи събрания на СБЖ, бил съм секретар на някои от тях и съм общувал отблизо с председателя на съюза. “Тошо, как си, какво ново по Самоков и Боровец, има ли сняг на Рила”, питаше Милен и чакаше да му отговоря, а не просто формално.
Такова беше отношението му, можах многократно да се убедя в това, и към всички колеги.
Във връзка с юбилейна годишнина от излизането на първото българско периодично издание, дело на самоковеца Константин Фотинов, в Самоков със съдействието на ръководството на СБЖ организирахме среща с участието на журналисти от Западна България. Благодарение на Милен Вълков, който ръководи срещата, присъстваха и запомнящи се беседи изнесоха проф. Марко Семов /и този забележителен публицист и родолюбец си отиде без време/ и проф. Филип Панайотов.
Много години, усилия и нерви председателят на СБЖ посвети на истинска борба за запазване на имотите на съюза. С ум и жар, твърдо, по мъжки, докрай защитаваше позицията на колегията срещу домогванията на някои, които искаха да приватизират общото имущество. Не случайно бе преизбиран с голямо мнозинство за председател.
Завършен професионалист, той носеше кръста си с едно вътрешно култивирано уважение към всички. И със стоицизъм, бих казал.
Бе завършил журналистика в Украйна /Лвов/. Работил бе като кореспондент в чужбина, като директор на БТА и на агенция “София прес”. Беше член на Управителния съвет на БНТ и на Съвета за електронни медии. Цяло десетилетие бе начело на СБЖ.
В последно време обсъждахме как да бъде поставена паметна плоча в гр. Измир, където Фотинов в средата на 19 в. е започнал пионерското си дело. “Турските колеги обещаха съдействие”, побърза да ме зарадва Милен наскоро…
Уви! Не може да не те обхване покруса, когато в това жестоко, сложно, объркано време се разделяш с човек, който с майсторлък и почтеност правеше така, че светът наоколо да ти изглежда все пак малко по-благороден и човечен.
Благодаря ти, Милене. И прощавай!
Тодор Попов