Суха вапа, Трещеник и още за Рилската магия

Миналата събота и неделя в Боровец се състоя първият по рода си фестивал „Магията на Рила планина”. Станахме свидетели на уникално по рода си явление – въпреки всекидневните грижи, терзания и дрязги десетки ентусиазирани самоковци, а и не само те, се обединиха в идеята си да прославят рилските чудесии – хранително-вкусови, лечебни, фолклорни…
Аз обаче преоткривах по същото време автентичното вълшебство на нашата покровителка Рила – прекрасните й обитатели и необятните й простори.
Скромна група любители-планинари се отправихме на незабравимо приключение в полите на Югоизточна Рила. А тя, знае се, има свой чар, своя индивидуалност и атмосфера. Не само защото тук се намират едни от най-красивите върхове – Ибър, Ковач, Суха вапа и Песоклива вапа, язовирите ”Белмекен” и „Бели Искър”, трите Якорудски езера, уютните хижи „Заврачица”, ”Грънчар”, „Трещеник”, „Христо Смирненски”…
Оттатък Рила живее ароматът и цветът на един позабравен свят, на който сякаш съвременниците са обърнали гръб. Обитателите на това приказно кътче от България са предимно помаци – българи, приели по една или друга причина мюсюлманството. И преди да започнете да се вайкате за тяхната религиозна принадлежност, ви съветвам да се замислите – дали по време на турското робство животът е бил лесен, дали пък и сега е „песен”…
За тези отрудени хора със сигурност не е – от сутрин до вечер те буквално превиват гръб като пчелички на полето, в гората, в двора – извеждат на паша добитъка, грижат се за картофите, берат гъби, поливат градинските насаждения… Затова пък на битака в Юндола и покрай шосето за Якоруда се предлагат направени с любов и без „химия” в тях сладка от ягоди, малини, смокини; мед – пчелен, боров, акациев, дори от… магарешки бодил; пчелно млечице и пчелен прашец; домашно краве и овче сирене и мляко; набрани преди минути гъби – манатарки, пачи крак, печурки; картофи; фасул за различен тип готвене…
Част от нашата група – Васко, Добри и Розен – успя да усети неподправената магия на тези необикновени човеци. Поели с велосипеди от хижа „Трещеник” до спортната база над яз. „Белмекен” те се запознаха с Юсуф. Мъжът бе извел на паша овцете в този сякаш забравен от Бога район. Екологично чист. Наоколо – ненаименовани върхове, била, гори, долини… Слънчево и ветровито. Спокойствие и тишина. Юсуфовият другар – черно-бялото му куче, джавкаше от време на време, сякаш за да напомни, че не всички са напуснали нелеките за живот на тази височина рилски простори…
Въпросният Юсуф, след като се видя с колоездачите и се поразговориха, разтегна жилавото си тяло и пробяга пъргаво разстоянието до колибата си и обратно, за да донесе на тримата непознати пътешественици по парче домашно приготвено прясно сирене…

х х х

Аз и Добри в събота, на 21 юни, в последния от поредицата колебливи в климатично отношение дни, стъпихме на 2639 м н. в., т. е. изкачихме връх Суха вапа. Гледката от върха едва ли би могла да бъде описана дори и от най-виртуозните съвременни поети! В полите на Суха вапа блестят бунгалата около хижа „Грънчар”, водата в съседното езеро пък мени нюансите си в зависимост от ъгъла на хвърления към нея поглед, на югозапад се показват Якорудските езера, в далечината пред нас очите ни съзират други, също толкова прелестни, планини, не можем да откъснем поглед и от Кайзеровия път, за който се чудим как навремето, преди около цял век, е прокарван…
Снежна преспа пък покрива голяма част от върха и му придава вълшебна мистика и нереалност. Възвишеност! Каквото и да означава това…
Неусетно и буквално облаците ни застигнаха и ни напомниха, че не сме господари на времето… А ние това си го мислехме – след ветровете и облаците на изкачване, точно на самия връх слънцето се смили над нашите жадни за божествени гледки души и ни се усмихна. Планината ни допусна до себе си! До своята истинска същност, до своята истинска магия!

После ни отрезви набързо с надвисналите сиви облаци – напомни по категоричен начин на дуото планинари, че тя има свой характер и ние сме тези, които трябва да се съобразяват с него.
По пътя нагоре, преди да се покатерим на Суха вапа, се заговорихме с пазача на едно от Якорудските езера – Рибното. Пазач, защото зоната около водния басейн е вододайна – от тук черпят най-ценната течност за пиене, къпане, готвене, пране и т. н. жителите на град Якоруда и околните села.
„Навремето тук имаше живот, имаше и ток, прокаран от язовир „Бели Искър”. Сега времената са други – туристи-планинари се качват все по-рядко, а вандали изпокрадоха бобините, жиците, дори стълбовете и всичко, от което могат да припечелят някой лев. Наскоро пък наши си младежи, впоследствие разбрах и кои точно, разбили вратата на сградата ни и направили още куп зулуми…”, въздъхна безсилно симпатичният човечец.
Той стои на пост по една седмица, след това го сменя колега. Така е през лятото. Зимата е на борсата…
Усещайки усилващия се вятър, Неджатин ни покани да влезем вътре, да се посгреем, да премислим намеренията си и да преценим риска. Въпреки оскъдните си хранителни запаси мъжът ни почерпи по вафла, а ние наистина променихме предварителния план – вместо да поемем към връх Ковач /2634 м н. в./, преценихме, че е по-целесъобразно, с оглед на напредналото време, да изкатерим съседния на езерото връх – Суха вапа.
Качихме го волни като козички – право нагоре, без да се съобразяваме с пътеки, с физически закони, с мократа повърхност на масива… Не, поехме по своя път и почувствахме свободата! Сляхме се с природата! Докоснахме невидимото…
А видимото също бе красиво! Жив разговор с хижаря-легенда на „Грънчар” бай Ангел на слизане ни разтовари от тежкия преход. И тук усетихме планинско гостоприемство, след като се почерпихме с чаша топъл чай.
Час по-късно бяхме в местността Нехтеница, откъдето набързо слязохме с колата до новопостроения хотел „Трещеник”, в съседство с едноименната хижа. Обстановката е приятна, интериорът е свеж и елегантен, обслужването – топло и коректно. Диалектът на местните хора /от които е съставен персоналът/ е странен, интересен и изключително звучен. В първия момент човек трябва да се концентрира максимално, за да вникне в изричаните от събеседника му думи, но бързо след това се забравят всякакви говорни различия.
Вечерята бе обилна и много вкусна. За сефте тук узнахме, че пържените бъркани яйца с чушки се наричат „шопски хайвер”. А уж живеем на границата между шопската и македонската фолклорна област… Опитахме и всепризнатите ароматни ракии от района на Белоградчишките скали и съседната пещера Магурата, хапнахме печени чушки с настъргани орехи и т. н., и т. н.

х х х

Повечето от шестчленния ни екипаж вече бяха пътували из околните рилски дебри. Именно спомените ги върнаха отново тук. Именно спомените ще ни докарат отново тук…

Делян Василев