Мечтите нямат граници! Дори и в сънищата не ми се е случвало да отида на такива места, за които съм мечтала. Но този щастлив миг настъпи – да отида в Испания, да мина през Франция, Италия, Сърбия, да се насладя на чудеса от цветя, дървета, сгради, морски вълни и нови приятелства.
По покана на „Сребърната пафта” от София с ръководител Маргарита Чорбаджийска и заедно с Надя Касабова и семейство Бойрикови /представители на спонсорска фирма/ бях на международен фолклорен фестивал в испанския град Льорет де Мар, на 65 км от втория по големина след столицата Мадрид град Барселона.
…Тръгнахме от площада пред храм-паметника „Александър Невски” в столицата. Още след първите километри певиците не се стърпяха и… запяха. Така беше почти през цялото ни пътуване. Жените изпълваха автобуса с чудесни изпълнения на песни от всякакъв жанр.
Това, което видяхме с очите си, което преживяхме с душите си, и художник трудно би пресъздал. Затова ще се постарая със силата на писаното слово да разкрия всичко това, което ни се случи през тези десет прекрасни слънчеви летни дни.
Цяла нощ пътуваме през Сърбия. Столицата Белград е разположена на реките Сава и Дунав. В центъра е построен храмът „Св. Сава” с дарения от населението, защото светецът е смятан за закрилник на града. На хълма Калето се издига доста добре запазена крепост. А т. нар. Фрушка гора е превърната в национален парк.
Сърбия е разположена на 94 хил. кв. км, а населението й е 9 милиона. Големият музикант Горан Брегович заради своя талант е канен да се установи в много страни, но той винаги е отказвал с думите: „Оставам си в моята Сърбия, защото тук мъглата не ме дразни.” Това е неговата представа за родолюбие.
Земята в Сърбия е била винаги в частни ръце. И ние сами се убеждаваме, че хората не са оставили празно място, което да не е обработено и засято.
Настъпваме със скорост към Хърватия, чиято столица Загреб отстои на 800 км от София. Най-известни за туристите в тази страна са Плитвичките езера, които са под закрилата на ЮНЕСКО. На 200 км от Загреб терасовидно са разположени 16 езера, кое от кое по-красиви – кристално чисти очи на планината. Обикалят се пеша, с влакче или с корабче. В близост до тях са се кротнали селца сред прекрасна природа. Жалкото е само, че по много от къщите има следи от войната, когато Хърватия се отдели от Югославия.
Неусетно преминаваме в Словения. По разположението и вида на къщичките, по изумрудените поляни пред тях, по многообразието от лозови масиви, от кули на катедралите и златните глави на слънчогледите, които не изпускат слънцето от погледа си, разбираме, че сме вече в тази част от бивша Югославия. Там, където в близост до магистралата има къщи, са издигнати високи прегради, за да пазят живеещите от шума и газовете на хилядите преминаващи моторни превозни средства.
Столицата Любляна остава встрани от нашия път, но се надяваме, че някога ще видим и нея.
Първата ни среща е в италианския град Падуа – близо до Венеция. Хотелът носи името на Петрарка. Не е много голям, разположен е сред чудесен парк със зимна градина и е място, където често идвали туристи, за да се забавляват и потанцуват. Тук и нашите певици се проявяват. Живата музика спира, за да се чуят и аплодират няколко техни изпълнения.
Наблизо тече река Брента, в която виждаме плуващ грациозно и гордо бял лебед. Разхождаме се между огромни като дървета с различен цвят закуми /олеандри/, лиственици – единственото иглолистно дърво, на което капят листата през зимата, станали като дървета и с огромни цветове магнолии, нежни, пърхащи като пеперуди цветове на мимозата и сред какви ли не други растения…
Само един тунел дели Италия и Франция. Но през целия път минаваме през над 500 тунела, а между тях се радваме на красотата на малките и големите чадъри на пиниите /средиземноморски вид бор/, на градчета и села, разположени сред свежа зеленина.
Ница е разположен на Лазурния бряг – плажна ивица, огрявана цял ден от слънцето. Централната улица носи името „Разходката на англичаните” /те са първите курортисти, открили залива/. Отдалече се забелязват т. нар. пепиниери – разсадници на цветя и дървета. Тях ги има навсякъде, почти до всяка къща или вила, по баирите или в равнината, чак до Испания.
Италия е страна, за която много съм слушала, на която харесвам езика, а и хората, защото те много си приличат с нас, българите. Най-голямата река в страната е По. Дълга е 650 км, тече през Паданската равнина и се влива в Адриатическо море. Недалеч от пътя ни остава Модена – родният град на певеца със световна слава Лучано Павароти.
Продължителността на живота на жените /слабият пол/ в Италия е 83 години, а на мъжете – 76. Традиция е мъжете да осигуряват семейството материално, а жените в повечето случаи да не работят, а да раждат по две-три деца и да се грижат за тях и домакинството. Но истина е, че и италианките стават все по-европеизирани и еманципирани.
Пътуваме към нашата цел, а покрай магистралата, покрай облаците от цъфнал закум, прелита влакът-стрела, който е бърза и лесна връзка между европейските столици. Отминаваме и Генуа – много красив град на брега на морето, със стотици паметници, катедрали и музеи.
Верона пък се гордее с най-стария амфитеатър от 1 в., в който и сега се изнасят представления. Наричат го Град на влюбените, на Ромео и Жулиета. Докосвам се мислено до тяхната невъзможна любов, представям си срещите им – Жулиета на нейния балкон, а Ромео й шепне сладки слова. В градинката е нейната статуя и ако имаш някакво желание, трябва само нежно да погалиш гърдата й и силно да си представиш желанието, за да се сбъдне…
Навсякъде покрай магистралата и по хълмовете се ширят маслинови горички. Маслината живее над хиляда години и даже от черупките й правят биогориво. Магистралата носи названието „Соле” /”Слънце”/, а сега се нарича „Фиоре”.
Наближаваме Сан Ремо, в който ще пренощуваме. Той е със сгради от различни епохи – коя от коя по-интересни. Разположен е на Лигурско море. Известен е в целия свят със своя песенен фестивал. Посещаваме казиното, където през 1956 г. за първи път се събират певци и музиканти. Сега този естраден празник се организира в местния театър „Аристона”. Не напразно се прави и карнавал на цветята. Защото тук е като в приказната градина на кралицата, в която като многоцветна дъга греят чашките на познати и непознати видове и сортове цветя, храсти и дървета…
Разхождам се по улиците и забелязвам, че всяка сграда е оцветена различно. После научавам, че местната община разпорежда как да се оцвети фасадата, какви тенти и щори да се поставят, но така, че да бъдат еднакви и да служат за отмора сред водопадите от каскадни цветя по терасите.
Виждаме и вилата на Нобел, в мавритански стил, която е превърната в музей. Всички знаят, че Нобеловата награда се дава на хора за изключителни постижения в различни области на науката. Има и Нобелова награда за мир. Нобел е измислил нитроглицеринът, който и до днес се използва за лечение на много болести.
Докато почиваме в хотела, Снежанка, нашата екскурзоводка, ни разказва още доста неща за Италия, която е почти три пъти по-голяма по територия от България /301 хил. кв. км/. Населението на страната пък е 50 милиона.
В планините италианците са превърнали всяко кътче, че даже и по скалите, в лозови масиви. В нивите се редуват царевица, фасул, домати, слънчоглед и лозя – всичко като под конец. За да ги запазят от градушките, а според мен – и от скорците, над лозята са опънати специални мрежи, които иначе пропускат дъжда…
Барселона – пленяващ и незабравим град
Барселона е вторият по големина град след столицата Мадрид. Самата Испания заема 3/4 от Иберийския полуостров, територията й е 504 хил. кв. км, а населението – 47 млн. Плажната ивица носи имената Средиземноморска Коста де Соло /Пряк, слънчев бряг/, Коста де Радо /Златистия бряг/, Коста Брава /Стръмен, скалист бряг/. Гледаш как планината пряко е нагазила в морето и прави такива спокойни заливчета, в които можеш да се разположиш и да се наслаждаваш на белите зайчета на вълните…
Испания обхваща 17 автономни области със свои закони и правителства, но всички се подчиняват на общата парламентарна монархия.
Барселона със своите 1.5 млн. жители е столица на провинция Каталуния, в която живеят 7.5 млн. души. Знамето представлява четири вертикални червени ивици на жълт фон. Много е интересна историята на този флаг. По време на битка навремето воин застава с тялото си пред графа и така го спасява, но самият той е ранен смъртоносно. Занасят го в палатката, дават му причастие, но преди да умре той плъзва кървавите си пръсти по ризницата на графа. В негова чест тези четири кървави ивици стават символ на каталунското знаме.
Символ на каталунци е и танц „Хорото”. По време на празник всички се събират на площада. В центъра се поставя камък, дърво, цветя или друг някакъв предмет, прави се кръг и с танцови стъпки се обикаля наоколо. Нещо подобно на танците на последователите на нашия Петър Дънов при Седемте рилски езера. Паметник – символ на този танц, има и пред плажа в гр. Льорет де Мар.
Жителите на Барселона са католици. Те изграждат много катедрали и то само с дарения и пари, събирани на входа. Най-известен архитект е Антонио Гауди. Той губи цялото си семейство, остава сам, не се жени, идва в Барселона и дава всичките си пари за изграждане на катедрали. През 1880 г. започва строителството на катедралата в центъра на Барселона – едно истинско произведение на човешката фантазия. Култовата сграда е висока 170 метра и на нея е представена почти цялата Библия, но на камък и от камък, включително детските години на Исус и смъртта му. Най-важната група в средата е на Йосиф и Девата с младенеца. Издигнат е стълб със звездата на Витлеем, над нея са Благата вест и кипарис – свещеното дърво на живота.
Гауди е бил много болен и е трябвало да се движи. Хранел се между чертежите, които правел непрекъснато. При едно от излизанията си е бил прегазен и понеже нямал никакви документи в себе си, го закарват в приют за бедни, където и умира. По-късно е разпознат и погребан в катедралата. Оставил е много рисунки и скици как да бъде довършено всичко, но по време на Гражданската война те изгарят. Трябвало да се търси помощта на най-добрите архитекти. Никой не можел да имитира Гауди, всеки правел нещата по свое виждане, но все пак като цяло се запазвала идеята на великия архитект.
Арх. Вилаяр искал чиста готика. Улуците отвеждали водата, изобразени като животни. Сцената с раждането на Исус гледа на изток, а със смъртта му – на запад. Изобразени са Целувката на Юда, Кръста с Исус, жена без лице, но с кърпа. Изобразена е и фигура на петел, защото по първи петли св. Петър се отрекъл от Христос.
На третата фасада е изобразено величието, възвеличаването на Исус. Четири стълба символизират ивиците на каталунското знаме, а между тях са изписани молитви на всякакви езици. Има я и българската „Отче наш…” Всеки, който идвал в катедралата, влизал с молитвата на своя роден език.
На мястото, където сега е Триумфалната арка, се е провело Първото световно изложение. Парите от него били използвани за реставриране и възстановяване на различни обекти. Някога Айфел е искал тук да издигне своята кула, но каталунци не се съгласили.
Издигната била арката в арабски стил, с топли червени тухли. Дело е на арх. Сердан, който през 1860 г. печели конкурс за планиране на разширението на града. И наистина прави чудо не само със сградите, но и с улиците. Къщите са една от друга по-красиви и по-богати. На една от тях покривът е като люспи от дракон; балконите – като черепи на хора, убити от него; мечът е забит между колони от кости. Тази къща е символ на легендата за св. Георги и Дракона.
Грамадното страшно чудовище влизало в кралството и всеки път получавало за храна някоя девойка. Когато дошъл ред на кралската дъщеря, един мъжага на име Георги излязъл вместо момичето и успял да убие дракона с меча си. Там, където паднала първата капка кръв, поникнала красива роза. Обявили Георги за светец и той станал закрилник на града.
На 23 април е Световният ден на книгата. Тогава на всяка жена се подарява кървавочервена роза, а на всеки мъж – книга.
В парка пък се издига скулптурата на Жуан Миро – Птицата и Жената, наричана още Мъжкото и Женското начало.
Наблизо се издига и арена от 15 в. Там са се провеждали бикоборства и гладиаторски борби. Сега е… МОЛ, от чийто покрив се разкриват невероятни гледки към града, морето и паметника на Христофор Колумб.
Влизам в аквариума, за да проверя издръжливостта си /имам клаустрофобия от тесни пространства/. Тук рибите плуват над главата ти. Подводен свят, съчетание от многоцветни корали и риби – акули, скатове, октоподи, змиорки… Невероятно изживяване! Прогонени са и страхът, фобията…
По-късно, докато чакаме да се стъмни, за да видим известните пеещи фонтани, се „паркираме” под едни дървета, по които не можеш да се катериш, защото са покрити с остри бодли от долу до горе. Това е невижданото до този момент от нас бутилково дърво. Цялото е покрито и с вълма /кълбета/ от бял като памук цвят…
И ето ни, въвлечени в магията на това цветно водно царство. Народ – гъмжило! Сблъскваш се с какви ли не – бели, черни, жълти хора… Та чак и един травестит ми прави поклон, а аз го щраквам с апарата. Пред фонтаните се разиграват сценки с маски, гейове, травестити, гърми музика. Но това ни най-малко не ме впечатлява. Тичам по стълбите и ескалаторите, защото фонтаните ме привличат като магнит със своята приказна, променяща се в различна разцветка светлина. Звучи нежна, приятна музика. Водните пръски летят нагоре над 50 метра, по-ниско и по-високо и не може да не се щракна пред тях. Обичам да снимам другите, но този път моля едни младежи – като Ромео и Жулиета, да ме запечатат на фона на тази фантазия – вода, цвят и мелодия…
Научавам, че в музея на корабостроенето се съхранява най-старата – на 1500 години – карта на Америко Веспучи. Ул. „Диагонал” пък е най-дългата, цели 15 км, и извежда движението извън града.
Мога да пиша за още много неща, но ми се иска да научите и за някои страни от характера на каталунците. Уважават те, ако си честен и почтен. Няма расизъм и деление по цветове и народности. Според испанеца всеки трябва да оправя проблемите си сам. Не искат да са най-големите богаташи на гробищата – това си казват, когато свършат парите.
Имат си клубове, салони и дискотеки за всяка възраст. Ще те приемат за приятел, ако си добър. Поздравяват се един друг с усмивка. Казват, че е добре да работиш това, което ти харесва, за да си спокоен, а не да ти натрапват някоя работа.
Каталунци слагат отзад на номерата на колите си снимка или рисунка на магаре с обяснението, че магарето е по-потентно от бика, който другите испанци имат по колите и на други места.
Зданието пък, което прилича на яйце – една огромна оригинална стъклена сграда, пък се оказва централата на местното ВиК.
Завеждат ни и до Винарската къща, където ни става доста весело. Очите се замъгляват от вината, коняците и другите питиета, съхранявани в безброй бъчви. С чаши в ръка обикаляме – можеш да си наточиш питие от всяка бъчва. Тези, които имат пари, си купуват цели бутилки…
После ни привличат моменти от стопанската дейност на испанците. Зад стъклените витрини направени от восък фигури – винари, грънчари, жътвари, лозари, баничари и пр. показват кое как се прави…
Докато чакаме автобуса, научаваме още интересни неща. През 1929 г. при Триумфалната арка се организира Второто световно изложение. През 1992 г. пък в Барселона се провежда олимпиадата. Получените средства са вложени за разширяване на улиците.
До 1860 г. площад „Каталуния” е бил извън града. Там се провеждали различни игри, давани са представления. След това теренът става място за срещи и досега се слави с това. Под земята има резервоари за дъждовна вода, с която се поливат парковите зони. Има и големи кули за пречистване на въздуха. На хълма Тибидабо пък е издигната огромна фигура на Исус – като тази в Рио де Жанейро в Бразилия…
Барселона и градът на фестивалите Льорет де Мар
На 65 км след втория по големина град след столицата Мадрид – Барселона е разположен град Льорет де Мар – в който ще бъдем 5 дни, за да участваме в провеждания за пети път Международен фестивал. Непознат до сега, но успяхме за малко време да го опознаем, макар и недостатъчно. Тук имало много българи, някои бяха заедно с нас пред естрадата, за да подкрепяме с ръкопляскания и със сълзи в очите нашите певици. Нели Пълпигова е директорка на българското училище в града и първа дойде при нас. Училището е вече на 4 години и в него се обучават на родния и други езици 45 деца от детската градина до 8 клас. За участието във фестивала ще разкажа отделно.
На огромен, слънчев, но без пясък, с едри камъчета залив, наречен Коста Брава е градът с многото сгради в различни стилове, катедрали и малки улички с безброй магазини, пицарии и кафенета. И всяка от тях води към морето. Нашият хотел само на 50 м от плажа гледаше към залива и особено нощно време изглеждаше страхотно. Ние попаднахме и на техния празник Сан Хуан, когато цяла нощ на плажа се палят огньове и ги прескачат за здраве, хвърлят се фойерверки и по този начин се отбелязва първия ден на лятото. Има още един само техен, необичаен празник Посерко. От Коледа до 6 януари на всяко дете се дава пънче като човече с очи, уста, крачета и шапка. Детето всеки ден уж храни пънчето, а през нощта родителите го подменят с все по-голямо. И така до 6 януари. В този ден откъм морето идва кораб, докарват скрити подаръци, децата се качват на каляски, обикалят по улиците и хвърлят бонбони. След това се прибират вкъщи, намират куклата, покрита с кърпа и започват да я налагат с тояга, като непрекъснато повтарят: „Акай, акай, акай!… и когато повдигнат покривката, намират под него подаръци – „изакани” от пънчето.
В града има толкова много хотели, че през курортния сезон тук се събират над 150 хил. туристи. По време на друг техен празник с името Ласфаяс се прави голямо шествие с огромни кукли, които се майсторят цяла година. Най-интересното е, че някои от тях носят образа на мразени хора. Празнува се цяла седмица, после се избира най-хубавата, най-сполучливата, която се дарява на Музея. Останалите се изгарят, като се смята, че така се пречиства града от лошотията.
Всяка сутрин тичахме по плажа, изкачвахме се до крепостта Замъка, кацнал като чайка на високата скала, отивахме и до фигурата на Жената на моряка, на рибаря и с надеждата, че като погалиш стъпалото й ще се сбъдне всяка твоя мечта. А тя стои здраво стъпила на височината, вперила жаден поглед към безбрежието в очакване да зърне своя любим.
Навсякъде и по пътечката към нея и към Замъка са закопчани по перилата хиляди катинари – малки и големи. Оставили са ги млади и стари влюбени с надеждата за вечна любов. В хотела сме с изглед към морето и просто е грехота да проспиш часовете, в които можеш да се наслаждаваш на красивите и топли нощи.
Монако и Монте Карло
Добрината, сърдечността и човешкото отношение на нашите шофьори направиха пътуването ни много приятно и запомнящо се. Те свиха от пътя и за наше щастие и изненада ни качиха на града, за който се казва, че е държава в държавата – град Монако. Преди това набързо разгледахме и неговия квартал Монте Карло. Радвахме се, макар и през прозорците на автобуса на красивите гледки. Доста високо, но с помощта на ескалатори туристите се качват горе и по тесните улички, на които от двете страни има малки уютни местенца за почивка и вкусотии, стигаме до Кралския дворец. Пак ни провървя, защото точно в този момент стана смяната на караула и стройните момчета в бели кители биха крак пред Кралството. Всичко ставаше бавно и тържествено под мелодията на катедралните камбани. Цялото пространство е заето от топове и купове пирамиди от гюлета. Наблизо е издигнат голям паметник на защитниците и загиналите в битки в името на свободата. Гледката към разположения в ниското квартал Монте Карло е зашеметяваща – сгради, море, яхти и кораби и реещи се чайки.
Градът на водните улици
Последната ни спирка от нашето пътуване е гр. Тревизо и хотел Прим. Той е на 30 км от венеция, когото наричат градът на водните улици. Там можеш да се движиш само с гондоли и техните екзотични водачи – гондолиери. Оставяме багажа и тръгваме към града, за да се порадваме на красивите сгради, да се снимаме пред фонтаните, да нахраним хилядите гълъби на площада Сан Марко. До там стигаме с кораб, а по пристанището са завързани много лодки, платноходки и гондоли за високи стълбове от абанос. Черният абанос е дърво, което никога не гние и издържа повече от 100 години във водата.
През февруари във Венеция се провежда Карнавал на месото, а след него започват великденските пости. На самия ден, сред хилядите облечени в карнавални костюми и с различни маски, от една висока кула слиза млад мъж в бели дрехи и крила – Ангелът на веселието. Така се обявява началото на карнавала. В магазинчетата може да се намерят най-много предмети, свързани с Венеция – дантела, стъклария, маски и костюми.
Прибираме се към къщи с носталгията за родината, но и със съжалението, че тези хубави дни свършиха. Но в съзнанието ни ще останат задълго и в лоши моменти с тях ще подобряваме настроението си.
Димитрина Божилова
Планината Монсерат и Черната Мадона
„Живейте, защото животът е само два дни – днес се раждаш, утре умираш!” Това е много често употребяван от испанците израз. Поживяхме и ние малко като тях, защото в този първи ден от пристигането ни в Испания се качихме на една планина с името на прочутата оперна певица Монсерат кабайе, която е родена тук. Огромни гладки скали с форми, наподобяващи нашите в Белоградчик, но са изгладени, защото са се издигнали от морето. Хвърлят страшни сенки над огромни пропасти – бездънни и плашещи с вида си. Имах чувството, че съм в орлово гнездо и оттам гледам към манастира „Св. Бенедикт”, чието име носи този невероятно красив огромен манастир е създал Първия устав с 94 точки за живота и делото на монасите и манастира. Библиотеката му е извънредно богата и е под егидата на ЮНЕСКО, защото съдържа много красиви книги с йероглифи и рисунки.
Монсерат няма нищо общо с други планини, защото има много по-различна растителност и чудна природа с тези изгладени скали. Тук в манастира се намира известната Черна Мадона. За да стигнем до нея, почти 40 мин. се катерим по стръмни, тесни и тъмни стълби и само свещи осветяват пътя ни. Но силата на вярата, че ако се докоснеш до сферата, която тя държи в дясната си ръка и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне, ни удържаше на стъпалата. Не можеш да се върнеш назад, защото зад тебе се вие дълга опашка от очакващи чудото да се случи. На връщане стъпваме на чудния кръг, украсен с мозайки на различни животни и птици, цветя и др. фигури. За този кръг се говори, че има много силно енергийно поле. Ако застанеш с лице към входа на манастира и с вдигнати нагоре ръце постоиш поне 20 мин., ще се заредиш с много положителна енергия. Е, и това направихме, като че ли се предавахме на Добрия дух да ни даде сила и вяра за устояване на житейските бури. Но искам да разкажа как е открита Черната Мадона.
Две овчарчета от гр. Монистрол, разположен в подножието на Монсерат, ходели със стадото си високо по поляните и един ден чули някаква мелодия и видели как от една пещера излиза синя светлина. Хукнали към вкъщи и разказали какво са видели и чули. Но никой не им повярвал. Следващият път те отново отишли до пещарата и станали свидетели на същото. Отново ги помислили за полудели. Но на третия път решили все пак да отидат с тях и да видят какво става. Тогава в тази пещера откриват скулптурата на направената от черен камък Мадона с височина от 80 см. Искали да я свалят долу, но тя била много тежка, затова я завличат до мястото, където сега е манастира. През 1026 г. е започнат неговият строеж. Когато Наполеон разбрал за чудото на Мадоната, решил, че трябва непременно да я вземе във Франция. Тръгват войници към манастира. Монасите изпратили едно момче /елбрук/ с барабан да следи движението и с удари по барабана да ги предупреждава. Успяли да скрият доста книги и Мадоната. Това станало, защото гърмежът на барабана ехтял многогласно заради ехото. Войниците помислили, че горе има голяма войска и се върнали. После обаче подпалват манастира, избиват монасите. След войната се събират средства чрез дарения и манастирът отново е издигнат. Долу в пропастите се вият линиите на влакчето, което изкачва по стръмнините туристите. Почти вертикално се издига и кабинката по една от гънките между огромните скали и скачащите отвисоко водопади. Манастирът е много богат. В музея му се съхраняват картини на световно известни художници. Тук над 40 дечица от 9 до 14 години живеят, учат се и пеят в хора на училището. В събота и неделя се прибират по домовете си. Този детски хор е много известен. Но само трима са станали монаси, останалите ставали певци, учители, музиканти.
Името Монсерат означава затворена планина, която е дълга 10 км, а широка 5 км. Преди да стигнем до манастира посетихме богатата на различна растителност Ботаническа градина, снимахме се пред Батискафа на Куско, пихме по едно кафе под сянката на пиниите и се връщаме обратно по стръмните завои с гледка към огромните скални монолити.
Всичко видяно, а и след това при пътуването ни из Барселона осъществихме с увлекателното богато дар слово на още една моя адашка Димитрина от София, но от 11 години жител на град Калея. Тук тя има своя туристическа агенция. Много звучен и приятен глас, богато изучена история на обектите – с това тя ни плени и с часове не ни омръзваше да я слушаме.
Димитрина Божилова
+ There are no comments
Add yours