Имейли от Петербург – Първи срещи

Обърна се и ме прегърна. Бяхме вървели всичко на всичко петнайсетина минути заедно, търсейки един и същи терминал на летище „Шереметиево” в Москва. Беше около двайсетгодишно девойче, не знаех дори името й. Не запомних и за къде лети. Полетът й беше след полунощ, моят – след час. Разделяхме се пред изхода за самолета в нейното направление. Тогава ме прегърна като на прощаване с близък човек и с пожеланието „Счастливо!”. Е, в Русия ще бъде чудесно, помислих си след тази първа среща…
След час и половина в самолета – Санкт Петербург! За тук съм! Нещо кацането не ми понася, но важното е, че е успешно. Вземам си багажа и излизам на площадчето пред залата за пристигащи. За първи път стъпвам тук. Най-интересен ми се струва паметникът на странен летец – прилича ми на Дон Кихот със самолетни криле на гърба и разни космически завъртулки около него. Снимам и наблюдавам, също като авиатора, какво се случва наоколо. Таксита (шофьорите са като навсякъде, гледат да те придърпат да влезеш в някое), градски транспорт – най-вече микробуси, които се пълнят бързо. Избирам тях.

С микробуса за около половин час си на метрото. Eдно прекачване. Една странна станция (не запомням името й, защото си имам водач): нещо като широк коридор с плътни двукрили врати. Нищо друго. Когато влакчето дойде, вратите се разтварят и се пъхаш във вагона. Другите станции не са такива. Има разкошни, има и по-скромни. На пет равнища – понякога ескалаторът те вдига нагоре едва ли не десет минути.
Час и половина трае пътят от летището до станция „Чернишевская”, после поемаме пеш към улица с име „Въстание” (кое точно, питам се), където ще е домът ми за почти 10 дни. Впечатлена съм! Всяка от сградите наоколо заслужава внимание с архитектурата си. Около 10 вечерта е, но слънцето грее и се спирам на всеки ъгъл, за да снимам колкото може по-дълъг отрязък от улиците. Оставям багажа – и пак навън.
Да гледаш как в 1-2 часа през нощта слънцето още не е залязло… вълнува. Сумракът създава впечатление за нещо тайнствено и мистично. Макар че хората на улицата съвсем не са малко. Вече снимам не само на ъглите. Спирам почти пред всяка сграда: фризове, скулптурни фигури, релефи и барелефи, метални плетеници на балкони… На връщане – по отсрещния тротоар, гледката е друга и също толкова интригуваща.
Отговор за това архитектурно богатство намирам по-късно в един исторически очерк. Той уточнява, че от основаването на Петербург, любим на руските императори град, да имаш в него жилище – дворец, дом от дворцов тип, градска вила, обширни апартаменти, се е считало като символ за вярност към властта. То е свидетелство за близост с властимащите и условие да познаваш нужните хора, за да утвърждаваш успеха си в обществото и в кариерата си, да градиш блестящо бъдеще за семейството си. И едновременно се съобразяваш с приетата норма: с това, което създаваш за себе си, да участваш във визуалното усъвършенстване на руската столица и прославянето на красотата и богатството й.

Още веднага се забелязва: на всяко площадче по няколко човека канят за нощни екскурзии по Нева. Белите нощи все още са тук, известната атракция с вдигането на мостовете (13 на брой) привлича сума народ. Началото на едно такова приключение е около 11 часа вечерта, а краят – в 5 сутринта. Отиваш до пристаните на рекичките Фонтанка или Мойка, корабчетата те поемат и ти показват всичко, дори има отдих на кафе малко преди да ти се наложи да поемеш към градския транспорт, за да поспиш през деня.
Пред името на реката екскурзоводите почти винаги поставят едно „красавица” и тя си го заслужава. А може би така я омилостивяват – тази пълноводна северна Нева, която тук, почти пред очите на питерци (Питер е ласкавото, фамилиарно име за този огромен град), се влива във Финския залив на Балтийско море. Водата въобще е в изобилие – рекички, канали, протоци и не знам още какво, общо над 90 на брой. Седем процента от територията на града е водни площи. Нали сте чували, че наричат Петербург „Северната Венеция”?

Надежда Георгиева
Снимки: Геннади Маклаков