Откакто България влезе в Европейския съюз през 2007 г. стотици хиляди българи, включително немалко самоковци, изкараха своите почивки по гръцкото крайбрежие. Реклами на туроператори, предлагащи пътешествия в южната ни съседка, ни съпътстват ежедневно. Вече може би всеки втори е запознат с Бялата кула и крайбрежния булевард в Солун, с плажовете в Аспровалта, Неа Врасна, Ставрос, Паралия Катерини, островите Тасос и Корфу и т. н., и т. н.
Преди няколко години бе улеснено преминаването на границата ни със Сърбия и Македония. Поради географската и културната близост тези две държави също станаха обект на посещения от страна на наши съграждани. Не липсват и оферти за Турция – главно обиколки до Одрин и в Истанбул или за почивки в морските курорти.
Почти липсват обаче фирмите, които предлагат посещения в другата ни съседка – Румъния. Дали защото за нас, самоковци, ни изглежда по-далечна или просто интересът от страна на евентуалните екскурзианти и почиващи е почти нулев, не мога да преценя.
Но ето, че ние, трима самоковци – Жоро, Радостина и моя милост, заедно с жената на Жоро от Благоевград – Меги, решихме да направим наша преценка на туристическата дестинация „Румъния” и да изградим някакъв по-прецизен образ за тази балканска страна в съзнанието си. И, разбира се, да сбъднем детската мечта на Жоро, за която ще стане дума по-нататък.
Оптимистично настроени и сравнително бодри /часът е 23.50/ в сряда, на 3 септември, се отправяме към заплануваното приключение, логистично проучено и подредено от Меги. Всъщност тя работи от има-няма месец на точно такъв пост в немска спедиторска фирма с клон в Благоевград.
До Русе шофираме при тежки условия – непрогледен мрак и силен дъжд. Пътната настилка обаче, включително в Северна България, като цяло е в добро състояние. Към Русе нощта отстъпи на вечния си конкурент – деня и светлината наля нови дози адреналин у поуморените ни тела.
Озоваваме се пред първия и доскоро единствен граничен мост между България и Румъния над Дунав, който свързва петия по големина град в страната ни – 150-хилядния Русе, с двойно по-малкия румънски град Гюргево. Плащаме чинно 4 лева, за да преминем от другата страна на съоръжението, където ни очаква паспортният контрол /проверката на личните карти/. Минаваме само с един поглед от страна на държавния служител – досущ като преминаването на границата ни с Гърция.
Шокът обаче не е предизвикан от бързото преминаване на пункта, а от разнебитеното състояние на моста! Каквито и епитети на лепнем на остарялото съоръжение, най-вече на пътната настилка, то те ще са недостатъчни! Изровен асфалт, големи бабуни, дупки една в друга – всичко това се „предлага” от и без това тесния мост. Веднага се разбира, че преминаваме от най-бедната страна в ЕС в предходната по-бедност държава в съюза…
Пътят оттатък границата е още по-страшен. Първите километри, до включването в магистралата за столицата Букурещ, са като лунен пейзаж, по който трудно може да си представиш, че се движи нещо друго освен специалните луноходи на НАСА. Е, движейки се като костенурка, преминаваме този абсурден участък и се добираме до лелеяната магистрала. Там ни чака нова изненада – иначе добре асфалтираното трасе се пресича от… железен път, за което сигнализира само една табела 200 метра преди прелеза. Благодаря ти, Жоре, че успя да я уловиш със зрителните си рецептори и да ме предупредиш навреме…
Вече сме на околовръстния път на Букурещ. Напомня ми на софийския си аналог, но отпреди 10 години… Тук всеки шофьор се бори за място в пресичащите се улици – няма светофари, няма указания, няма регулировчици – сякаш сме попаднали в прочутите страшни азиатски задръствания. Не ни учудват изкривените брони и звучните клаксони на автомобилите.
Пътят до Синая е закърпен и по него наваксваме изгубеното време около столицата на Румъния. Бързаме, защото резервацията ни в хотела е валидна до 12 ч. Тук някъде пътят започва да се вие в подножието на могъщите Карпати. Не след дълго забелязваме красивата гара на Синая, която е до самото шосе. Отбиваме се нагоре към планината и след известни лутания из малките улички на курортното градче се добираме, изтерзани от дългия път, до хотел Pensiunea Master.
Тук обаче ново двайсе – никой не отговаря на звънеца, а подвикванията ни увисват като глас в пустиня. За наш късмет от втория етаж на семейното хотелче, явно след взет душ, излезе да си простре кърпата млад румънец. Някак си той успява да разбере, че имаме резервация и не след дълго домакинята ни посреща, макар и неуверено – сметнала е, че няма да се появим, защото резервацията е станала по телефон и не сме предплащали. Сигурен съм, че има подобна практика, за съжаление на хотелиерите, и разбирам напълно опасенията на жената.
Чевръстата румънка ни обръща специално внимание през следващите два дни, показва ни особеностите на хотела и отговаря любезно на нашите въпроси за забележителностите на района. Единственият проблем е езикът. През цялата екскурзия се натъкваме на този проблем – повечето хора или не говорят английски, или знаят в общи линии само… „О кей”, „Йес” и „Но”. Това важи в пълна степен и за младежите.
Сядаме да починем за „пет минути” и през това време включваме телевизора на музикална програма. Най-голямата грешка – от екрана ни облъчват мощни арабски ритми, по-отвратителни и от нашата чалга… А клиповете към песните са покъртителни – цялото „действие” се развива в едно до две помещения, липсва всякакъв сюжет, но поне /полу/голите мадами хващат окото… По едно време забравям, че трябва да слушам, а не да гледам… Музикантите Николае Гуца, Николета Гуца и Флорин Салам се надпреварват в усилията си по фалшиво пеене, а стоновете им, сигурен съм, са способни да измъчат дори и глухите! Цялата тази простотия обаче се върти по телевизионните приемници във високо качество /HD/… Сменям на друг музикален канал – ситуацията не се променя. Започвам да щракам напосоки по дистанционното и попадам на още по-покъртителна гледка – хубави млади румънки кълчат разголените си дупета и въртят в такт едва задържащите се в деколтетата им гърди, докато в съседство млад готвач води кулинарно предаване. Впоследствие разбирам, че демонстрацията на момичетата се прави, докато яденето е в процес на печене, варене и т. н.
Превъзмогваме музикалния шок /по-лесно ни е, защото и тук имаме подобни разновидности/ и се изстрелваме към замъка „Пелеш” в края на градчето. Интересът ни е голям, още повече, че снимка на този замък е сложена на корицата на картата на Румъния, която ни служи като пътеводител. И наистина, пред очите ни се открива впечатляващ неоренесансов обект с богато изписани фасади, дърворезби и тъкани. Замъкът е сравнително нов – строен е между 1873 и 1914 г. и е наречен на името на близката река. На няколко места по стените са изрисувани сцени от лов и това си има обяснение – румънският крал Карл I закупува тази земя и околността именно за строеж на лятна резиденция и ловуване.
Особено впечатление в отворените за посещение помещения правят хилядите оръжия /пушки, пищови, саби, мечове, ножове, боздугани и пр./ и военни доспехи. Впечатляват още красивите интериорни решения за отделните зали, включително помещения за посрещане на делегации от Арабския свят, Испания, Италия, Индия и т. н. Внушителната трапезария пък стои подготвена, сякаш всеки момент кралят ще седне на обяд със семейството си.
Всъщност замъкът вече е собственост на държавата, която плаща през 2006 г. 30 млн. евро на бившия крал Михай I за правото на собственост. Умниците от Букурещ умеят да смятат – „Пелеш” привлича стотици хиляди туристи и само от входни такси има приходи /по мои груби сметки, базирани върху някои статистически данни/ около 5 млн. евро годишно.
Само на стотина метра встрани е изграден още един замък по заръка на крал Карл – „Пелишор”, служещ също за лятна резиденция на кралското семейство.
Синая всъщност е известен зимен курорт в Румъния. Забележителна е архитектурата на типичните постройки в града в алпийски стил. Скосените покриви на сградите наподобяват досущ керемиден строеж, но формата и външната прилика лъже – те са ламаринени. Други интересни обекти в курортното градче са манастирът, около който всъщност е изградено и населеното място, казиното и гарата. През зимата вероятно е доста по-оживено, но в „мъртвите” септемврийски дни имаше гости почти само от България.
Вечерта се сгромолясваме върху леглата и заспиваме мигновено след изтощителното пътуване и продължителната разходка в Синая.
Следващият ден, петък, е определен за посещение на замъка на Дракула в Бран и на съседния областен център Брашов.
Ставам с нагласата да вкуся традиционна местна закуска – очаквам румънците да имат подобна; така, както ние имаме баница, сърбите – бюрек, турците – гьозлеме и т. н. След известно скитане из Синая откривам закусвалня, в която единственото солено нещо, което се предлага, наподобява баничка, но е обвито в плик и явно не е особено прясно. Какво да се прави – примирявам се със съдбата си. Разбира се, поръчвам и мляко, за да „прокарам” сухоежбината. Тук продавачката ми сервира наистина ново двайсе – няма мляко… В закусвалня!
Пътят към Бран и впоследствие към Брашов е натоварен, тъй като това е и може би главният проход през Източните Карпати от Букурещ за централната част на страната. Правят впечатление петнайсетината 180-градусови завоя на слизане към равнината.
Около самия замък, който се намира в края на селото, кипи усилена търговия. Предприемчиви румънци предлагат най-различни сувенири, сладка, ракия, носии, традиционни музикални инструменти и т. н., докато двама еквадорци възпроизвеждат индиански мелодии.
Плащаме по 20 леи за вход /около 9 лева/ и ето ни на прага на историческия замък, възпят от ирландския писател Брам Стокър в романа на ужаса „Дракула”. Всъщност северните ни съседи трябва да благодарят именно на този човек за популярността и мистификацията на едноименния герой в романа. Историята и опитите на румънците да докажат, че Влад Цепеш „Дракула” /синоним на румънски език на „дявол”/ е живял тук, удрят на камък.
Делян Василев
Очаквайте утре втората част на пътеписа!
+ There are no comments
Add yours