Самоковката проф. д-р Мария Младенова Кичева-Кирова: „Човек трябва непрекъснато да си поставя нови цели“

Самоковката проф. д-р Мария Младенова Кичева-Кирова е зам.ректор на частното висше училище „Колеж по туризъм” и преподавателка в Югозападен университет „Неофит Рилски”.
Родена е на 1 май 1955 г. в Мадан. Основното си образование завършва в ОУ ”Отец Паисий”, а средното – в гимназия „Константин Фотинов” в Самоков. През 1986 г. завършва магистратура в ЮЗУ „Неофит Рилски”, специалност педагогика. Специализирала е в СУ ”Св. Климент Охридски” по „Организация и управление на образованието”. Учи икономика и през 1998 г. получава образователна и научна степен „Доктор по икономика на отраслите извън сферата на материалното производство”. През 2007 г. е избрана за доцент по научната специалност „Икономика и управление на образованието”. Завежда катедра „Социоикономика и Икономически теории” в Стопански факултет на ЮЗУ „Н. Рилски” – Благоевград. Директор е на Центъра за изследвания и квалификация към факултета. От март 2014 година вече е и професор по научна област „Социални, стопански и правни науки”, професионално направление „Администрация и управление”, научна специалност „Икономика и управление“!
Трудовият й стаж от 41 години е неизменно е свързан с образованието. Работила е като учител в Самоков и директор на детски градини в Самоков и общината, експерт към Регионалния инспекторат на просветното министерство. От 1998 г. е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски”. Преподава и в Колежа по туризъм от създаването му през 2003 до сега.
Научен ръководител е на докторанти и на над 200 дипломанти. Владее руски и френски език. Има много научни трудове и научни публикации – монографии, учебници, студии, статии, доклади на научни форуми.
Проф. д-р М. Кичева се е утвърдила като изследовател, осъществил значими изследвания в сферата на нематериалното производство, туризма, образованието и социалния капитал в България. Успешно съчетава научно-изследователската, научно-приложната, учебно-преподавателската и ръководно- административната дейност.

Вероятно ви се е случвало – срещате даден човек, поздравявате се, знаете името му, понякога и някого от близките му, чували сте за професията му и… толкоз. Така минават месеци, години, докато в определен момент случайността ви разкрива невероятни неща за същия този човек, които направо ви удивляват. Защото той или тя се оказва талант, учен, любим преподавател, професионалист до мозъка на костите си. И си задавате въпроса дали само за вас този познат е толкова непознат до този момент или така е за повечето хора.
Поредното мое „откритие” стана Мария. Знаех, че е съпруга на Огнян Киров /познат като дългогодишен ръководител в сферата на туризма в Боровец/, че преподава в благоевградски университет, дори сме се засичали в автобусите за там или просто „на шопинг” из някое магазинче или на площада. И толкоз. Докато не зърнах случайно нейна снимка, на която тя е със свои колеги, всички в професорски тоги – спомен от избирането на доц. д-р Мария Кичева-Кирова за редовен професор в Колежа по туризъм в Благоевград, на който тя е и зам.-ректор…

– Какво ви доведе в Самоков – разбрах, че сте родена в Родопите, в град Мадан?
– Да, родена съм в Родопите, защото родителите ми са били на работа там, но корените ми са от този край. Баща ми е бил технически ръководител на строежа на „Горубсо-Мадан”, а майка ми – инженер-технолог по тютюните. Живяла съм на много места. Професиите и на двамата ми родители са налагали преместване на семейството от едно място на друго, така са дошли и в Самоков. Тази смяна на местоживеенето до известна степен ме е направила по-адаптивна към новото и различното.
След това семейството ми се премести в София, а аз останах тук, където завърших средното си образование. Започнах работа в Самоков, по-късно се омъжих за самоковец и останах да живея в този град.
– Спомняте ли си първите професионални стъпки тук като учителка?
– Това се случи през есента на далечната 1973 г. Стана случайно, макар да се твърди, че случайни неща няма. Имах желание за друга професия, но явно съдбата беше решила да стана учителка. Попаднах сред опитни учителки, които ме въведоха в професията, за което съм им много благодарна. Но за да бъде човек добър учител е необходимо преди всичко да има призвание за тази професия и ако трябва да бъда по-конкретна – да обича децата. Целият ми професионален път, вече 41 години, е свързан с образованието, от детската градина – до университета, като учител и като административен ръководител.
– Била сте и директор на детска градина? Може ли да направите сравнение?
– По време на трудовата си реализация преминах от най-ниската степен в структурата на образованието – детската градина, до най-високата, университета. Един огромен скок във възрастово отношение на обучаемите, както и по отношение на смяната на педагогиката с икономиката и управлението. В преподавателската ми дейност в университета от голяма полза ми бяха педагогическото образование и опитът, който бях придобила от учителския стаж. Имам няколко интересни момента като преподавател – мои възпитаници от детската градина по-късно станаха и мои студенти, т. е. бях първата им учителка и завършиха висшето си образование пак при мен като дипломанти.
Колкото до сравнението на управленската дейност в детската градина и висшето училище, твърдя, че разлика съществува както в обекта на управление, така също и в обема на работа и, разбира се, във времето, през което се управлява. Сега живеем и работим в много по-динамично и, бих казала, по-трудно време. Работила съм като директор и в Самоков, и на село, но тук разликата е незначителна.
Разлика обаче съществува в периодите, през които съм упражнявала ръководната дейност. Преди промените пред 1989 г. се работеше по един начин, беше по-сигурно, по-спокойно, докато след тях и в момента, поради усложнената и бързо променяща се обкръжаваща среда, е изключително трудно да си административен ръководител.
– Малко след промените през 1989 г. сте започнала работа като експерт в Регионалния инспекторат на образованието…
– Непосредствено след промените в обществено-икономическото и политическото развитие на нашето обществото неизбежна бе промяната и в хората. Такава промяна настъпи и при мен. Водена бях от желанието за постигане на нещо ново, различно от досегашното. Вече бях работила като учител, като директор. Реших да проверя своите лични и професионални възможности на по-високо уравленско ниво. Явих се на конкурс за експерт в Министерството на образованието и науката и го спечелих. Това даде нова насока в професионалната ми кариера. Междувременно завърших и едногодишна специализация в СУ „Св. Климент Охридски” по „Организация и управление на образованието”.
Работата ми като експерт не беше интересна, твърде еднообразна и по-скоро чиновническа, отколкото творческа и динамична, което не ме удовлетворяваше. Мисля, че човек трябва непрекъснато да си поставя нови цели, да се изправя пред нови предизвикателства, да се развива и усъвършенства. Реших, че е време да започна нещо друго, коренно различно. Така се ориентирах към икономиката и поех по пътя на науката.
– Как се насочихте към Благоевград, Югозападния университет и Благоевградския колеж?
– Връзката ми с този южен град сякаш е кармична. Веднъж продължих образованието си там, след това отново попаднах там като докторант на ЮЗУ „Н. Рилски”, а след това, от 1998 г. – като преподавател. Преподавам там и в момента – вече 16 години. Там станах доцент, там станах и професор. Колкото до връзката ми с Колежа, тя се осъществи по-късно. През 2003 г. се създаде от сдружение на инициативни и далновидни банскалии това частно висше училище за подготовка на кадри за развиващия се с бързи темпове курортен град Банско. Поканиха ме да участвам в основаването на колежа и да преподавам. Там съм и до днес.
– Какво всъщност представлява това висше учебно заведение?
– За разлика от популярността на Югозападния университет информацията за това висше училише в нашия град явно не е достатъчна, въпреки че много млади хора от Самоков и региона в момента учат там, а други вече завършиха и се реализират успешно. Доказателство за това е, че дипломиралите се вече студенти заемат различни мениджърски позиции в курортите Банско, Боровец, Сандански и на много други места из страната ни, не само в Югозападна България.
Ще дам малко повече разяснение, въпреки че подробности могат да се получат от сайта на Колежа. Висшето училище е акредитирано от Националната агенция за оценяване и акредитация и обучава студенти по три специалности от направление „Туризъм”: „Организация и управление на туристическото обслужване”, „Организация и управление на хотели и ресторанти”, „Екскурзоводство и туристическа анимация” и по една специалност от направление „Адмистрация и управление” – „Бизнес администрация”. Има редовна и задочна форма на обучение. Периодът на обучение е три години и студентите получават диплома за „професионален бакалавър”, след което могат да продължат да учат и да надградят образованието си в магистърска степен без конкурсен изпит.
– Как минахте на „ти” с темата за туризма – имате книги, студии, статии в тази сфера…
– Интересът ми към туризма може да се стори за някого странен, но за тези, които познават мен и семейството ми, сякаш е предопределен. Нека да поясня. Животът ми е свързан с туризма. Моят чичо Любен Кичев е един от авторите, написали първите учебници по сервиране в България, създател е и на Школата по обществено хранене в София за обучение на професионални кадри в сферата на обслужването. Съпругът ми е работил единствено и само в областта на туризма и е достатъчно известен като един от добрите специалисти както в Самоков, така и в цяла България. В семейството ни аз съм теоретикът и по-скоро специалист в обучението на кадри за туризма; съпругът ми е практикът, докато синът ни Стоян Киров е доцент д-р по управление на туризма – като преподавател съчетава теорията с практиката.
Туризмът е област както за науката, така и за практиката, която се развива твърде бързо и трябва да се реагира адекватно на времето и потребностите на хората. Поддържам контакти със собственици и мениджъри на хотели, със специалисти в науката, което ми дава основание за по-сериозно и задълбочено навлизане в тази област. За туризма може да се говори много, но това е тема на друг по-обстоен разговор.
– Какво ви дава работата със студентите?
– Казано с една дума – удовлетворение. Обяснено по-детайлно обаче, дава ми желание за работа, зарежда ме с енергия, „държи ме във форма”, поддържа развитието ми, стимулира ме. При контакта със студентите винаги има положителни емоции и това е от полза и за двете страни – както за тях, така и за мен. Както и да го обясня, няма да е точно, защото това е по-скоро преживяване, което трудно може да се опише с думи.
– А какво ви отнема тази работа? Все пак освен всичко друго и пътувате до местоработата си…
– Работата със студентите не би могла да ми отнеме нищо, напротив, обогатява ме в резултат от общуването с тях. Не съм се замисляла досега за това, какво ми отнема, сигурно нищо друго, освен време. Да, отнема ми време за подготовка, защото определено преподавателят е авторитет за студентите и ако не е на ниво, тогава губещи са и двете страни, а това не бива да се случва. Пътуването ми до местоработата също отнема време, около 3 часа на ден, което бих посветила например на семейството, на приятелите, на внучката си.
Спомням си един цитат: ”Не е важно какво си постигнал, а каква цена си платил за това”. Отстрани се вижда само хубавото, но всеки сам знае колко му струва всичко онова, което прави и постига. Хората на науката ги определят като „самотници” и то наистина е така. Не само преподавателската и научната работа „изяждат” времето, но административната също. По стечение на обстоятелствата освен преподавателската работа се налага да върша и много административна. Необходима ми е лична организираност и добра организация на работата, за да се справя с всички ангажименти, които съм поела. Човек свиква с всичко, стига да знае какво прави, защо го прави и да има желание да го прави.
– Как преценявате днешните млади хора?
– Каквото е обществото ни, такива са и хората в него – и млади, и стари. Та нали това са нашите деца, на кого да приличат? Харесва ли ни или не – те са нашето огледало. На тях не трябва да се сърдим за това, което са. В нас самите трябва да търсим причините за днешното състояние. Всички виждаме и сме свидетели на случващото се около нас.
Обнадеждена съм обаче за бъдещето, като наблюдавам, че значителна част от младите искат промяна и се надяват те да участват в нея. В резултат на глобализационните процеси много от студентите се възползваха от възможността за студентски обмен и студентски бригади в различни части на света, което до голяма степен промени мирогледа им, начина им на мислене и желание да участват в подобряването на живота тук. Има умни, амбициозни и креативни млади хора и мисля, че те са тези, на които трябва да се надяваме и да разчитаме занапред.
– Постоянно се говори, че днешната наука не е свързана с практиката…
– Това е въпрос, по който може да се дискутира твърде дълго. Не е тайна и не отскоро се коментира този проблем и от науката, и от практиката. Да, така е, за съжаление, и в тази посока трябва да се работи активно. В последните 25 години на преход към пазарна икономика, време на непрекъснати и все несполучливи промени във всички сфери на обществения, икономическия и политическия живот, много управляващи се „упражняваха” да променят и системата на образованието, която е твърде консервативна и много внимателно трябва да се подхожда към всяка една промяна.
За този период се появиха нови професии на пазара на труда, а образованието реагира с малко закъснение относно подготовката на кадри за тези професии поради различни причини. Бизнесът не дава своевременно заявката за обучение на кадри по необходимите му професии, не работи съвместно с образователните институции относно приемането на студентите на стаж във фирмите. Връзката на науката и практиката е двустранен процес, при който участниците в него – образованието и бизнесът, трябва да участват заедно, което ще бъде от полза и за двете страни.
– От друга страна науката като че ли не получава необходимото признание…
– Какво признание на науката трябва да очакваме от хората, които са обсебени от мисълта как да оцеляват, как да се лекуват и пр., и пр.!? Нали човек, за да твори наука, не трябва да мисли как да осигури битието си, а да е спокоен и отдаден на научната дейност.
Постоянната криза, в която се намира държавата, и малкото средства, които се отделят за наука, затрудняват нейното развитие и прилагане на практика на научните постижения, колкото и малко да са те; все пак има такива. В последните години за развитието на науката – и в университетите, и в научните институти, се разчита до голяма степен на финансиране чрез разработване на проекти, държавата, за съжаление, все по-малко участва.
Без пари нито наука, нито образование може да се развиват.
– Свой сред чужди и чужд сред свои… Важи ли това донякъде за вас? Дали знаят нашите съграждани за вашия професионален път?
– Не знам какво знаят моите съграждани за мен. Обикновено хората не се интересуват много за другите, тъй като са увлечени в собственото си ежедневие, но явно и не попадам в полезрението им, не представлява интерес нито личният ми живот, нито професионалното ми развитие и не смятам, че трябва. Това е работа по-скоро на медиите, за да разнообразяват изданията си. Ако някой иска да научи нещо, каквото и да било, има начини да го направи. Една част от хората, особено тези, които имат интерес, ме намират. Малко ме виждат в града и сигурно затова не съм обект на коментар, но все пак аз живея в този град, вълнуват ме проблемите му, само работя на друго място.
Провокирате ме с въпроса, който ми задавате. Ще ви отговоря – не се чувствам чужда сред своите съграждани, но дали те ме смятат за чужда, не бих могла да кажа – попитайте тях. Показателен е фактът, че и Вие едва сега случайно разбрахте и се заинтересувахте. В отговор на втората част от въпроса – дали съм своя сред чуждите – определено твърдя, че съм много повече своя сред чуждите, може би, защото съм добре разпознаваема в региона на Благоевград, Банско, Сандански, в целия Югозапад и смятам, че мога да съм им полезна, като ме търсят за мнение, сътрудничество, обучение, мероприятия, консултации и пр. Е, разбира се, има обяснение и за това, някак по-естествено се приемат успехите на чуждите, на непознатите хора, а по-трудно на своите, на познатите.
– Всички говорим, че бъдещето на Самоков и района е в туризма. Какво бихте казала по този въпрос като специалист?
– То толкова много специалисти в туризма има в Самоков и региона, че моето мнение едва ли би имало някакво значение за бъдещето на туризма. Не съм запозната със състоянието му детайлно, формирам впечатления само от това, което виждам в туристическите обекти, но отзивите ми не са никак ласкави. Едва ли в няколко изречения бих могла да изкажа виждането си по този въпрос. По-подробно бих могла да говоря за състоянието на туризма в Благоевградска област, защото съм член на Съвета за развитието на устойчив туризъм в Благоевградски регион към кмета на Благоевград, но това, предполагам, не представлява интерес за Самоков.
Искам обаче да споделя нещо много тревожно, което наблюдавам на всички нива сред управляващите – тяхното чувство за самодостатъчност, тяхната незаменимост. В този динамичен свят, в който живеем и работим, повярвайте ми, тази тенденция ще се окаже пагубна за страната ни. Ако управляващите и хората от този град искаме такова бъдеще, няма проблем да го постигнем, но всички заедно, с обединени усилия, използвайки потенциала, който имаме – материален и човешки. Всичко необходимо притежават Самоков и регионът, за да станат притегателен туристически център. Има само че една подробност – трябва много силно да искаме да стане и да работим усърдно, за да се случи.
– В навечерието сме на 1 ноември – има ли в днешно време будители?
– Будители винаги е имало, има и ще ги има, щом има кого и за какво да будят. По мое мнение днес повече от всякога будители са необходими на нашия народ, за да се събуди и да излезе от летаргичния си сън и да вземе съдбата си в свои ръце. Често си припомням една сентенция: „Няма незаменими хора, има незабравими” и нека да са повече тези от втората част на сентенцията.
На всички, които са приели мисията на будители и смятат себе си за такива – честит празник!